1. Стара Европа бие камбаната за едно явление, което ни залива – дилетанството. И заплашва да ни потопи по-дълбоко от мътните води на изпуснатите ни язовири, провалите в политиката, банковата система, че ако щете и морализаторските напъни на поредни спасители на нацията, с най-ексцентрични идеи как да ни изведат от небивалата нищета на "дух и тяло".

Не, не става дума за меланхолията , която обзе т.нар. "интелигенция " , или ако предпочитате елит на прехода. Такава сме преживявали в моменти на кризи от 30 те насам. Тя отдавна е в лоното на повседневното, на дребнотемието, на егоцентричното. Но, поради своята пост-комунистическа, иждивенческа природа, днес изглежда по ретроградна от друг път. При все това усърдно придърпва струните на арфата на апокалиптични пророчества, за всичко, което ни чака:

"Край на нацията", "тотален упадък", обръщат България в "трен", "заличават" ни от картата на модерните нации. С надеждата да стресне ако не властника , силния на деня, то поне минувача, публиката, "кибиците", ако щете. Та дано пуснат някой петак /респ. глас/ в бюджетната паничка за посредствени "майстори на четката и боите", артисти и музиканти, компилатори на блогове, " белетристи", манекени и продуценти, които вместо в домоуправители се преквалифицираха в "политици".

Ще чуете нашият дилетант държавник, да ви засипва с цитати от Чърчил , до Пиночет даже. Да ви рисува върху салфетки реформаторски визии, от които може да ви се стъжни. Защото преди още да сте усетили ефекта им върху гърба си, той вече ви е бръкнал в джоба. Че и в душата даже. С клишета, като това, че "демокрацията била кофти работа, обаче нямало по-добро измислено от нея". Или, че "безплатен обяд няма" , поради което и може и да почерпите , понеже в момента не разполагал с дребни.

Ще ви каже нашият херой "Какво да се прави", с апломба на Ленин. Без да е чел и два реда от него. Но с дръзката увереност на онзи, който без да мери до три пъти – реже сукното, което е докопал, крои и шие "на ишлеме", по образ и подобие своего. Нищо, че в "новите дрехи", които съшива, хората изглеждат още по-жалки от вчера.

"По голотията ще го познаете" - но не тази, която прикрива човешките срамотиите, а онази духовната, която прекрачва с "нестандартни" решения , всякакви дилеми. С непоклатимата вяра в аматьорския усет, че ако щете и неистова воля, да стане неговото, пък "каквото ще да става".

Тази обсебеност има и свой чар – тя омайва, шашардисва, екзалтира, че и повлича подире си публиката. Но всичко това има малко общо с градивната воля. Защото е рожба на инстинкти, на примитивни стихии, а често се обръща във "фикс" идея, която мнозина трябва припознават като характер. Но то си е прост инат, "тапигьозлък", ако щете. .

Дилетантът не е по теориите. Те го приспиват. Често карат полукълбата му да "залепват". И никой фазомер, спомен от професионален курс, че ако щете и две "виши", които бил завършил, както обича да подчертава може да помири тези антиномии. Те си остават ирационални. И колкото да му се "привнасят" алтернативи за избор – той си знае своето. И дори привидно да приеме условията, да си сложи парафа под писаните правила даже, не закъснява да се отметне, да ги хвърли в коша, щом нещо не стане, според илюзорните му представи и очаквания.

2. Но какво е дилетантът? Преди всичко това е "типът, който си въобразява, че е това, което много би искал да бъде, и може да върши това, което не може". Не свободната, рационално осъзната воля, а по-скоро стихийната / господства над съзнанието.

"Достатъчно е човек да пожелае и може да свърши всичко" – е мотото на дилетанта. И в повечето случаи публиката му признава това негово "право". Но щом дойде да заплати за решенията, чиято цена става ясна едва по късно- неизбежно се стига до присъдата.

"Моженето" и "правенето", като прерогатив на реалната политика отдавна не ни принадлежи. Тя изглежда обсебена от пазара. Последният силно се обостря в моменти на кризи. И става колкото арогантен, толкова и безконтролен. Казват го не само Томас Ритцшел в новата си книга "Часът на дилетантите", предизвикала остри дебати в немските медии. Но още и мнозина философи и социални педагози, които възкликват в хор "Никаква власт на глупците".

Една "трета модерност"/Бек, 2004/ , обещава "да ни разкаже играта". С главоломно растящата "ентропия на риска", който освен другите си измерения – екологични, финансови, гео-стратегически, тези на оцеляването, упадъкът на ценностите и пр. – има и свой мощен инструмент за подмяна на реалности. Този на "инсценировката" /staging/, която манкира, наподобява, претворява дори. Но, по силата на своята социална природа, не е в състояние да добави стойност, да гарантира ново качество на растежа. А по-скоро имитира прогрес и развитие.

В един дебат посветен на феномена по ZDF, Т. Ритцшел блестящо синтезира тази нагласа с фразата: " Дилетантът само помирисва цветето - без да се интересува, че то трябва да се посади, да култивира, да поникне, че чак тогава да цъфне…." Нещо, като "изкуство за изкуството" - ще рече нашият читател - склонен да слага бързо щемпела на дихотомните си "културните" аналогии. Но не е. 

Дебатът, рефлектиращ тягата към една неизбежна, но и желана промяна, и най- вече гражданската воля за реформи, предполага да се сложи бариера пред дилетантизма, посредствеността, опростачването, ако щете в ред сфери и области на обществения живот. Феноменът изглежда повече от литературно-философски "хит". Защото едно "разграждане без съграждане" думите на У. Бек - води до нищото. Тази матрица застрашава цивилизационни постижения. Тя обезсмисля човешките стремежи към един рационален и по-справедлив свят.

 Ще рече – преди да бъде "опитомена Опърничавата", трябва да бъде постигнато обществено съгласие относно селекцията принципите и нормите, върху която тя да се извърши. Как – това тема на просветената власт и политика. И гражданското общество. Не сме в преддверието и, както уверяват по оптимистични аналитици. Но по-скоро се оказахме изритани от прогресивния свят върху черджето. И, там както личи по всичко, можем да останем задълго, ако не си събуем галошите. Преди да са ни обули в ботуши.

3. Преоткриването на дилетантизма, като житейски принцип в ново време, както сочи Ритцшел се свързва с формите на социален живот в началото на 20 в. възникнали в "Монте Верита" /"Monte Verita"/ край Аскона, Италия, и основаната там Свободна комуна. Те обръщат гръб на буржоазното общество и неговите норми като издигат девиза " Всички са хора на изкуството". Анархисти и езотерици, консуматори на сурово месо и натуралисти, си проправят пътя към "Планината на истината", между тях и известни хора. Те не се интересуват от постиженията, а от само реализацията си. Естествено това, което започва като утопия, скоро се обръща в комерциално използвана реалност.

Триумфът на дилетантизма, отлично илюстрира казаното от някогашния кореспондент по въпроси на културата на в. "Франкфуртер алгемайне цайтунг", за успеха на британския кюнстлер Дамиен Хърст, който печели милиони от своята изложена "Акула във формалин". И, който, между другото, споделя: "Милионите си дължа на моя имидж на човек на изкуството. Представянето е най важното. За можене не става дума."

В съвременната политика, този принцип намира много по-често потвърждение. Между други примери Ритцшел споменава Карл Теодор цу Гутенберг и Йорг Хайдер, чиито действителни постижения нямат никаква връзка с успеха им сред публиката. Но, който казва за себе си "аз съм най-велик", вече е спечелил половината в общества, които харесват дилетантите. В икономиката дилетанти- жонгльори с милиони, по време на най-голямата криза от 30 те насам, доведоха нещата до това, което потвърждават хора като Ханес Андрош, според когото: " Такива гешефти човек не прави, защото разбира нещо от тях, а по скоро защото не разбира нищо от тях."

По западно-европейските телевизиите най-успешни предавания са формати, като "Кемпиране в джунглата", или " Германия търси супер звезда". Имаме си и ние в България една дузина подобни, които всеки може да продуцира сам. И защо ни е Музикална академия, пита неотдавна една остроумна българска журналистка , когато си имаме жури на "Гласът на България", респ. Филхармония, когато си имаме "Куку бенд" и "Шоуто на Слави?". Тук дилетантите са сред свои, на екрана и сред публиката.

Нещата май пак се свеждат до това, че "сами сме си виновни". Понеже не желаем да е по различно. "Ние сме страна /Австрия/ - пише Ритцшел, която зачерква образованието, и живеем интелектуално от ръката за устата. Ако нещата се провалят няма кого да държим отговорни освен себе си". Значи не сме сами? Какво по хубаво от това, нали? Най-сетне по нещо да заприличаме на старото европейско семейство. Е, не съвсем, но, де що е време – пред нас е, ако перифразираме Алеко.Иначе дилетантите в политиката у нас всичко е ясно: "Държавата и хората, които ще управляват през 2015-а, не бива да изпускат възможността да стабилизират обществено-икономическото развитие на България. Хората, които имат възможността да управляват сега, имат шанса да управляват добре. Те трябва да бъдат отговорни към дадените обещания."