Прогнози не мога на направя, но мога да кажа какво си пожелавам. Искам модели на денационализирана културна практика. Искам артистите да имат статут на обществени работници, не на национални представители. Желая изкуството никога да не бъде приватизирано, а културата винаги да бъде сила срещу приватизацията. Мечтая за бъдеща, в които не се фиксираме в идентичности, а за системи, които празнуват множествеността. Искам да изграждаме общности чрез споделяне на знание, а не чрез капитализация на знанието. Мечтая за fantastic futures, където удоволствието и възпроизводството не са в опозиция - не е нужно да се противопоставят.

Хореографската работа Fantastic Futures следва логиката на моите последни търсения, които се основават на празнуването на паралелно съществуващите практики, вместо центрирането в една гледна точка или стремеж към власт. Новият ми проект се разви в две основни линии. Едната се занимаваше с еманципаторната практика около позиционирането на тялото на сцената и аналната политика, а другата изследваше силата на кинетиката, която събужда определени емоции и афекти, по-точно понятието за "носталгия по бъдещето". Тя може да се нарече и куиър носталгия - куиър не като идентичност, а като политическа позиция, предполагаща динамики извън нормата, които имат различен смисъл в различни контексти.

Става въпрос за носталгия към моменти, които никога не сме преживявали, но по някакъв начин копнеем за тях и те ни влияят при изграждането на нашите проекции за бъдещето. Това е творческо предложение, което прекъсва линейната логика на времето - носталгия не към миналото, а към бъдещето. А и, честно казано, хората винаги са проектирали бъдещето. Въпросът е: Чие бъдеще живеем днес? Искам да поставя акцент върху възможни други - неортодоксални, неканонични, неокупаторски - бъдеща. Бъдеща, които празнуват удоволствието като политическа позиция, емоциите като сила и най-вече системи на съвместно съществуване, а не на подчинение.

Досега в соловите си работи съм изследвал както фронталната перформативност на тялото - лицето, израженията, идентификационните маркери - така и перформативността на гърба - ануса, задника, онези части от тялото, които са срамувани, цензурирани, скривани. Опитвал съм се да направя от "ануса, последния приватизиран орган" обществена тема. С Fantastic Futures искам да работя с цялото тяло - не само с лицето или с гърба, а с всички негови посоки и възможности. Публиката ще е разположена около изпълнителите (в 360-градусова конфигурация), което само по себе си променя как тялото комуникира - не само откъде се активира движението, но и как се възприема. И тази мултиперспективност е основен слой в хореографията.

Терминът "кинетична емпатия" се използва много, както в поп културата, така и в съвременния танц, особено в сферата на соматичните практики. Моят подход се основава на т.нар. "перформативни практики", които се създават като едновременно се мисли от позицията и на изпълнителя, и на зрителя. Някой може да каже, че всяка практика е перформативна - вярно, но аз говоря за специфична насоченост, при която движението е създадено с ясното намерение да предизвика афекти, да повлияе на настроенията и възприятията на публиката, без непременно да разказва история.

Използвам кинетики, които са достъпни, разпознаваеми, ритмични - подобно на народните танци, които са повтаряеми и заразни. Те могат да бъдат усетени и изпълнени от широка публика, без да се изисква виртуозност. Простотата тук не е ограничение, а предимство - тя позволява по-широко включване и съпреживяване.

Както вече споменах, за мен става дума за "куиър носталгия" към бъдещето - тя е важна, защото създава пространство за множественост, за различни проекции, за колективно въобразяване. В нашите общества няма почти никакви колективни форми на учене и работа с емоции - освен самостоятелното образование, религията или терапиите. А това е нещо от изключително политическо значение и артистите в моите работи се включват именно в тази задача.

В изкуството има много различни подходи - от активистки, образователни, еманципаторни, до медитативни. Вярвам, че не трябва да има една истина. Моето отношение се основава на романтизирането на тялото и неговата поетика, и представянето ѝ по достъпен начин за широка публика. Работя с теми като ануса (като политическа територия), с куиър политиките (като дефиниция за множественост), с емоциите (като друг приватизиран дискурс). Работя чрез въздействието на кинетиката - с предложения, които да разместват перспективи, да прекрояват йерархии и да предлагат това, което официалните институции често не могат да създадат.

Радикалната нежност е важна част от моите последни проекти. Искам да предложа повече хореографски решения, които променят възприятията за сила и мекота - че силата не е задължително в доминиращото, проникващото, грубото. Работя с бавност, мекота и деликатност, защото усещам огромна нужда от тези подходи в днешния свят. Това не е просто естетически избор. Това е необходимост - и лична, и политическа.

Това е постоянно предизвикателство. Но в днешно време имаме примери за транснационални политики, които предлагат именно тази "фрикция" като възможност, както и силни деколониални линии на мислене. За мен това са важни течения, от които тепърва има какво да уча и да се променям. Мога да дам пример с артистичния колектив STEAM ROOM, който създадохме с хореографите Дарио Барето Дамас и Жана Пенчева. По-късно съвместно с тях, Ида Даниел, Виктория Костова и други артисти и културни работници, създадохме Imaginative Choreographic Center (ICC) - проектна институция, която няма фиксирана база и не представя конкретни националистически ценности, но е неизбежно повлияна от различни политики. Това е процес в развитие, не със завършен отговор, а с желание за непрекъснато учене и преосмисляне.

То беше и изненада, и не съвсем. Радвам се, че трудът получава признание и видимост - това прави неговото политическо и социално въздействие по-широко и достъпно. За мен това е като флирт - взаимно вдъхновение, което води до неочаквани места - физически, мисловни и емоционални.