"Таралежите" от улица "Ангел Кънчев"
Ако "Витошка" изпълнява ролята на софийското стъргало, пълно с тузарски заведения, скъпи магазини и много хора, искащи да се покажат, то успоредната уличка "Ангел Кънчев" има едно огромно предимство. Тя е просто уютна и в това е очарованието й. Разходките по нея са задължително с бавна крачка. Кафе с приятели можете да пиете на почти всеки ъгъл - със сладки в сладкарниците на "100 грама сладки" или "Пчела", със сладолед - в "Джимис". Свежи напитки пък можете да намерите в "Тути - фрути", точно до 127-мо училище. По същата улица може да видите и уютен магазин за детски дрехи на "Зи аутлет", със специален кът за игра. Там децата спокойно могат да се занимават, докато големите пазаруват за тях.
Спокойствието и безгрижието
напомнят на възрастните за детството
Изглежда, като станат на 30, 40 и повече, хората забравят за проблемите на децата. Срещам една квартална история точно на "Ангел Кънчев".
Шари и Стефан са съответно в четвърти и пети клас. Забелязвам ги, докато дебнат жената от съседния магазин да приключи с изхвърлянето на празни кашони от стоки. След като тя си тръгва, двамата внимателно оглеждат съкровищата. Намират канап, сива опаковъчна хартия и ги помъкват нанякъде. На въпроса дали не са решили да предадат хартията за рециклиране, двамата отговарят "не, ще си строим къщичка". Един вид, непотребните кашони все пак ще се използват повторно, помислям си. Преди да задам следващия въпрос, те ме изпреварват: "Гледаме си и едни котенца, искаш ли да ти ги покажем?" Не познавам човек, който би отказал на толкова съблазнителна покана. Особено когато в него са се вперили два чифта изпитателни очи и има риск две деца да си помислят, че си просто скучен възрастен. Който нищо не разбира от весели неща като котки и къщички.
По пътя става ясно, че това е
третото котило, което Стефан и Шари намират и отглеждат
Когато порастват, животинките се разбягват из квартала и се превръщат в обикновени улични котаци. Предлагам на децата да потърсим собственици поне на тези. И двамата ме поглеждат учудено. "Ааа, не, няма да ги дадем на случайни хора, искаме да ги познаваме. Ние добре се грижим за котенцата, искаме да сме сигурни, че няма да им направят нещо лошо", заявява ми Стефан. "Познай как се казват", задава гатанката Шари. Предавам се веднага. "Едното се казва Пухчо, а другото Зипо. Има едни запалки такива, на тях е кръстено", осветлява ме момчето.
Оказва се, че тайното им място с къщичката и котенцата се намира в един вътрешен двор на "Ангел Кънчев". Единствения начин, по който може да се влезе в него е през входа на съседните кооперации или да се прескочи дувара, който го огражда. Познайте кой начин избраха Шари и Стефан. Пъргаво се покатерват по едно дърво и се скриват във вътрешния двор. "Ще ти донесем котенцата, ако не можеш да се качиш. Само че така няма как да видиш къщичката", провикват се те, когато вече не ги виждам.
На момчетата им изглежда по-приключенско да прескачат дувара. От единия балкон се чува "Стефчооооооооо, прибирай сееее". Стефчо обаче се провиква "Няяяяяяяяяма, светло е ощеееее". Неволно се сещам за култовия български филм "Войната на таралежите". В една от сцените бабата на един от героите се провикваше през балкона "Тончооо, прибирай се". Тончо обаче отговаряше по същия начин като Стефчо.
Във вътрешния двор се виждат основите на къщичката. Тя е от касата на стара врата. Ще продължат да я надграждат, докато построят тайното си място за игра. Донасят Зипо и Пухчо. Гушнали са ги през коремчетата. "Една приятелка разказва, че котетата се хващат за кожата на вратлето, но ни е страх да не им стане нещо", обясняват ми момчетата. Направили са им преносима клетка с интересен дизайн от стари пластмасови саксии и найлон. Котетата вече са големи и сега в нея може да се събере само едно. Момчетата ще правят нова, по-голяма. Те са приели много насериозно задачата си на бавачи.
Идват всеки ден след училище, за да ги хранят
и да поработят за къщичката. Съседите, изненадващо, са много добре настроени към заниманията на децата. Едни им дават материали за къщата, други - пари за храна на животинките.
Бабата от балкона се провиква втори път "Стееефчоооо, прибирай сееееее". Момчето обаче няма никакво намерение да го прави. След малко телефонът му зазвънява. Той го вдига и заявява: "Няма да се прибирам сега, светло е още, като се стъмни". Познатата реплика вероятно е "кодирана" у всички деца. "Аз затова не искам телефон. Да ме намират навсякъде – не. Така съм си добре", заявява Шари.
Тръгвам си от вътрешния двор на "Ангел Кънчев" и ми е весело. Защото през годините улицата е сменила облика си - кино "Витоша" е станало магазин за техника, сладкарниците и заведенията са се променили, магазините за дрехи са станали повече и по-разнообразни. И въпреки че и децата вече играят главно на компютри, пак можете да ги видите тук-там по улиците със заниманията като от едно време. Таралежите винаги ще обичат да живеят в собствения си свят, без възрастните да им се месят, да творят тайни къщички в него, да мечтаят за куче или коте.