Юрий Андрухович е поет, прозаик, есеист, културолог. Роден е на 13 март 1960 г. в гр. Ивано-Франковск (днес Станислав), Западна Украйна. Автор е на романите "Рекреации" (1992), "Московиада" (1993) и "Перверзия" (1996), преведени в САЩ, Канада, Германия, Полша, Русия, Австрия, Финландия, Швеция и др. Последната му книга е есеистичният сборник "Опити". Андрухович е носител на Хердерова награда за литература. В момента живее в САЩ и пише докторска дисертация върху поезията на битниците.

Тук предлагаме откъс от неговия роман "Перверзия", който ще бъде публикуван в бр. 1 и 2 на сп. "Факел" от 2001 г.

Венеция, 11 март, шест сутринта. Казвам се Станислав Перфецки.

Преди час се събудих в съвсем друга стая. В огромно ложе под балдахин. До някаква семейна двойка. Тя се казва Ада Цитрина, той - Янус Мария Ризенбок. Мисля, че вече споменах за това. Бяхме тримата. Не знам как се е стигнало дотам. И не искам да знам, честна дума. В края на краищата това вече няма никакво значение.

Ада спеше между нас. Не я събудих. Защо? Разбрах - от съненост.

Лицето й беше друго. Върху него беше паднала някаква сянка. Сянка върху всичко, във всяка извивка, жълтеникава. Сянка и сън, сън и сянка, утринна бездна, пропаст, Ризенбок. Ръката му беше под главата й и пръстите му докосваха. Косата ми. Лежеше на една страна. Безсрамното му дори в съня лице беше обърнато към Ада. Полуозъбена усмивка. Колкото да влизат мухи.

Аз: също на една страна. Но с гръб към тях. От нощта беше дошла една дума: никога. Къде я бях чул? Нямах време да мисля. Но така беше.

Трябваше да се махна преди седем. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Имаше си причини.

Не я събудих. Внимателно се измъкнах от смачканите, даже съдрани чаршафи, бяха прекалено много, като за сто туристически спални.

Бях гол, разбира се. Поне четвърт час си търсих очилата. После беше по-лесно. Макар че си намирах дрехите на най-невероятни места.

Но що за сянка я беше покрила? Сянка и матова жълтеникавина. Балдахинът.

Освен това всички боклуци, които нося в джобовете си. Носех, така е по-правилно.

Остава време само за свършека на това (пауза) послание. За една цигара. Добре, че имам една. Добър режисьор съм, няма да остана без цигара.

Ада: въздъхна ли? Исках да я целуна - изпепелена.

Набърках се в чужд живот.

Нямах право.

Къде се набърках?

Нищо не знам за нея, освен че до... до края. До нея. Високопарно? Възможно. Такова е времето. Влияе. Минута преди изгрев. Високопарни миазми. Ще прощавате.

Стаята беше клопка. Някакъв изрод беше струпал пред вратата разни стари мебели. Не ги разбутах - щях да събудя целия хотел. И Ада. Нали спеше. Какво да правя?

Мотах се с прозореца цели десет минути. Какви ли не средновековни райбери и резета. Обаче успях.

От канала ме лъхна влага. Стъпих на перваза. Насмалко да се изкуша.

Ризенбок. Размърда се в чаршафите.

Нямах никакви шансове да стигна до стаята си. Над Канале гранде имам предвид.

И тогава се сетих: ваната. Ваната им беше точно под моята, нали стаите са еднакви. И не знам защо беше пълна. С пяна отгоре. Ароматна. Усетих и друг аромат - на Ада. Тя има много аромати. Този беше от нощес. Бай-бай.

Отворих прозореца. И какво? Сетих се за неумолимостта.

Моля за извинение. Имаше стълба. Като покана. Не мога да се отърва от страха си от височините.

Отнякъде: арии. Познах някои.

И какво ми оставаше? Да надникна пак в стаята. Ада спеше сама. Или така ми се струваше? Къде беше Ризенбок? Пак ли беше станал фавн? Не отидох при нея. Бай-бай.

По стълбата. Градината. Почти невидима.

Последният предутринен мрак. Миришеше - на трева и на тамян.

"Къде е той, къде е?" - пееше Елвира. Промъкнах се през прозорчето на банята.

Мисля, не забравих нищо. Трябва да бързам. Канале гранде се раздвижва. В седем ще дойдат. (Пауза.) Не ги ща. С бензинови лампи и така нататък. Да го духат. Кой слуша оперни арии в шест сутринта?

Умът?

Изкушение с музика?

Продължавам. Наложи се да изключа касетофона. Пак проблеми с прозореца. Но най-после. Изход. Добре да отскоча от перваза. Иначе ще се надяна на коловете долу. Ужас! Каква е средната дълбочина на Канале гранде? Кажете ми, кажете ми!

Никой не ти казва.

И защо ли ми са очила?

Да. Няколко последни забележки. За онези, които ще прослушват касетата. Самоубийството ми да се приема като естетичен акт. Да не се обвинява никой. Посока на скока - според това накъде сочат обущата. И точка. Край. Това са си чисто мои проблеми. Ангелите вече ми пеят. На италиански.

Кой слуша ангели в шест и половина сутринта?

На перваза съм. Олюлях се. От готиката на прозорците? Става за начало на стихотворение. Сигурно изглеждам смешно. Я да видим. Всичко е наред. Венеция се буди. Санта Мария дела Салуте. Това е вместо молитва.

Изчаквам гондолата - и напред. Надолу. Вкъщи. Във водата. Рибите трябва да плуват. Океанът ме чака. И ще живея под пилоните на тези сгради.

Пуснете ангелите по-високо! До дупка! Последен ще се чуе плясъкът. На водата. Която ще се склопи над мен. Ще ме приеме. Прощавайте.

И значи.

На всички ви съм благодарен. Благодаря за всичко. Живяхме си добре. Но вече ви напускам. Трябва. Простете ми, че се забавих. Но няма как...

Благодаря за вниманието. Довиждане. И слушайте. Живота. Ангелите. Плисъка на водата...