Индийска литература ли, ще попита някой. Да, виждал съм ги онези, дето разнасят някакви луксозни, дебели книги...

За съжаление представите на повечето български читатели за индийската литература не стигат по-далеч от предлаганите с маниакално настървение "веди" от последователите на "Кришна съзнание" и дръзко илюстрираните порноверсии на "Кама Сутра". Да не говорим за познаването на съвременната индийска литература, която за мнозина е по-мътна и от водите на свещената река Ганг.

С неблагодарната "просветителска" мисия се е заела група преподаватели и студенти от катедра "Индология" към СУ "Св. Климент Охридски", а резултатът са великолепните сборници с избрани разкази на двама от най-известните съвременни индийски писатели - "Синьото езеро" на Камлешвар (съставители Надежда Розова и Валентина Тодорова-Маринова) и "Птици" на Нирмал Варма (съставител Надежда Розова). Те са сред основоположниците на литературното направлание "Наи Кахани" (в превод "нов разказ"), което предлага нов поглед към пагубния вихър на кризата, обхванала системата на човешките ценности след края на Втората световна война, и превръща в основни теми отчуждението, самотната, търсеща своята идентичност личност, страха, любовта.

"Истините, които изкуството повтаря, проникват в душата на човека и стигат отвъд нея, но не се изчерпват с това. Може и да са първични истини, но не са скроени по човешка мярка. Те тласкат човека натам, където той вече не може да остане човек, а трябва да се превърне в нещо друго - бог, звяр, камък? Каквото и да е, стига да може да го заведе на място, от което той може да види себе си отстрани. Между двете има безбрежно страдание, защото страда онзи, който е сам, а мъката съзираш, само ако си бог. Един писател притежава едновременно и слепота, и божествено провидение. Зрящият не изживява, а който изживява - не може да вижда."

Нирмал Варма

Змията

Камлешвар

Пазачът на пощенската станция запали свещ и си тръгна. От много отдавна не бе изпитвал страх, но днес нещо ставаше и всичко наоколо го плашеше. Пазачът му бе казал:

- Господине, през дъждовния сезон няма защо да се боите от дивите животни. То в тази гора си има пантери, леопарди и мечки, ама по това време вода намират навсякъде, затова не се налага да идват тук, на водопада. Виж, змии наистина излизат. Ама от тях как да се пази човек?

Ето защо Ананд накара пазача да затвори плътно всички врати в стаята и особено тази на банята заради тесния канал там. Но въпреки това, кой знае защо в съзнанието му пулсираше мрачно предчувствие...

Понякога уединението на тихата и самотна пощенска станция много го потискаше... На север и на юг имаше гъсти гори, на изток беше водопадът, а на запад безшумно като питон се виеше планинският път. Как да не се страхува човек! Ами ако се случи нещо в тази безлюдна пустош!

А и тези шумове, които все те стряскат. Чуваше ги непрекъснато вече няколко дни, но днес сякаш бяха придобили различен смисъл. Понякога му се струваше, че когато Инду пристигне, ще намери само трупа му... и какво ще прави тогава? Ами ако не дойде? Нищо не зависи от него. Успокояваше се само с мисълта, че адресът му е вписан в книгата за посетители на пощенската станция.

Навън ветрецът тихо свистеше между горските храсти, сякаш сред избуялите от дъжда треви пъплят змии... Надникна през прозореца - на бледата лунна светлина пукнатините в скалите му приличаха на змии... Някаква птица долетя до канарата и изведнъж с писък се стрелна в небето... Зловещият й крясък дълго кънтя във въздуха. Сепнато вдигна крак - покрай него се плъзна тъничка черна сянка. Пламъкът на свещта все още трептеше и той с един скок се озова върху леглото. Казват, че змиите не се качвали по леглата... Но това легло има метална рамка! Запали още една свещ, закрепи я върху масата и запали цигара, изпълнен с решимост да овладее страха си...

Само една нощ. Сигурно Инду ще пристигне утре сутринта. Но засега можеше да разчита единствено на себе си. Нищо повече. Липсваше му гласът й, жадуваше да усеща близостта й.

Но ако продължава така, цяла нощ няма да мигне. Страхът от невидимите пълзящи змии ще го съсипе, а освен това мисли и за Инду. Ама че нелепо положение. Настръхваше едновременно от любов и от ужас. Двамата с Инду никога не бяха се уединявали така. Само да дойде, ще се набъбрят до насита! Ще седне съвсем близо до нея... Само като си помисли за това, целият настръхва. Тъжните й, влажни очи и завитите върху слепоочията й кичури коса. Няма само да ги гледа, а и лекичко ще ги докосне. Не знае как Инду ще приеме това и какво ще каже. А и какво има за казване? Тези неща не се изричат. По традиция е така. Ами ако тя не дойде... Или ако днес, преди пристигането й, се случи някакво нещастие! Бедите връхлитат точно в такива мигове. Тъкмо нещата потръгнат и изведнъж нещо се обърка...

Но какво може да се случи в тази стая? Вратите са здраво залостени... Озърна се наоколо. Какво пълзи по стената? Застина ужасен. После го досмеша от собствените му фантазии. На светлината на свещите въженцата на вентилационните отвори хвърлят дълги сенки върху стените. Посъвзе се, но страхът не изчезна. Трябва да остави отворена поне едната врата... А защо да не излезе от стаята и да не се качи на покрива на станцията? В затворена стая зловещите предчувствия те заобикалят още по-плътно, страхът те притиска още по-силно, тревогата нараства. Под открито небе и сред простора на природата човек се чувства по-спокоен. Сякаш става неуловим за смъртта...

Уви се в одеялото и излезе от стаята - поривът на вятъра го освежи. Въздухът ухаеше сладостно и на километри оттук храстите по склоновете на вълнистите планини се къпеха в лунната светлина. Тревата шумолеше. Не се чуваше друг звук освен далечният грохот на водопада.

Срещу него се извисяваха голи канари и когато се вгледа внимателно, чернеещите по тях процепи отново предизвикаха в душата му същия страх. Той се обърна и бързо се качи на покрива на пощенската станция. Пристигна горе запъхтян. Огледа се на всички страни. В далечината като мътно стъкло проблясваше течението на реката, а още по-нататък безмълвно се издигаха обраслите с храсталаци планински склонове. Навсякъде цареше покой. Поседя малко върху парапета - двамата с Инду сред тази безлюдна пустош... Проблясващите в храстите светулки, тихата нощ и Инду. Ще пристигне сутринта още с първия автобус! После дълго ще върви пеша и когато пристигне в станцията, ще каже: "Ох, ама че е далече тази станция!" А след това вечерта ще седи тук заедно с него... сред същия този покой и безмълвие. Той ще сложи ръка на коприненото й рамо, а на лунната светлина очите на Инду ще изглеждат още по-загадъчни... И тогава под спящата небесна шир, насред тихата пустош той ще я люби за пръв път...

Във всичко това имаше някаква необикновена пъстрота. Гледката наблизо някак помътня и постепенно лунната светлина, обляла възвишенията, заприлича на прашна хартия. Погледна нагоре - на небето се бяха появили разпокъсани облаци... Черни, накъсани, блестящи облаци - досущ като змийска кожа. Той потръпна и в същия миг закапаха ситни капчици. Слезе долу.

Влезе в стаята и веднага затвори вратата. Легна си, но сънят не идваше. Пороят се лееше по стъклото на вратите. На пода до прага на вратата проблесна муцунката на змия... Пропълзя напред. Тялото му плувна в пот. Скочи и грабна свещта в ръка. Кръгът от светлина настигна змията, тя застина за миг до локвичката дъждовна вода, която струеше под прага, шмугна се под масата и се плъзна в отвора на канала в банята.

Изпита огромно облекчение. И защо се беше страхувал толкова? Появи ли се змия, може дори да я убие. Проумя, че единственият начин да преодолееш страха е да не му се подчиняваш.

Закрепи свещта на масата, отвори всички врати и прозорци, зави се с одеялото и легна. Все още долавяше шепота на вятъра.

На сутринта, щом стана, тутакси си припомни колко много се бе страхувал от змии предната вечер и как през нощта непрекъснато ги бе сънувал. Увити около клоните на дърветата, във водата на реката, пълзящи из тревата. Усети прилив на радост заради пристигането на Инду. Бързо се приготви, защото искаше да я посрещне на спирката, където щеше да слезе.

Нареди на пазача да направи чай и незабавно тръгна. На пътя съзря една премазана змия и отново помръкна. Каза си, че се е изложил на голяма опасност, като е прекарал нощта на отворена врата. Види ли змията на връщане, Инду сигурно ще се разпищи...

Най-сетне тя пристигна. Влажните й очи бяха усмихнати, а косата - разпусната. Върху слепоочията й се вееха къдрави масурчета, а отвреме навреме устните й потръпваха като крилца на пеперуда. В мислите му цъфтяха хиляди цветя. Всичко му се струваше някак нереално, защото дълбоко в себе си бе убеден, че Инду няма да дойде. Нямаше да й се разсърди, понеже знаеше, че не й е лесно да се мотае насам-натам, но със сигурност щеше да съжалява, ако бе станало така. Никога досега не бе изпитвал толкова силна любов. Защото любовта се ражда от особената прелест на обстановката, а сега отвсякъде ги обграждаше единствено и само красота. Наслаждаваше се на всеки миг от този ден... Мечтаеше за всички места, на които ще заведе Инду, и как ще придаде на тези мигове ново съдържание.

Най-напред ще отидат на скалата, която напомня на протегната над реката ръка, и когато Инду се наведе и съзре страховитите дълбини, той ще я изплаши на шега, а тя ще изпищи и ще се притисне към него... После сигурно ще завали и той насила ще замъкне Инду в бамбуковата горичка и ще я остави да се измокри до кости. Тя страшно ще се засрами... Ресниците й ще заприличат на иглички, лицето й ще се намокри и ще заблести като лице на мраморна статуя. Под звуците на приспивната песен на дъжда в бамбуковата горичка те ще се спогледат, преизпълнени от желание, и ще седнат...

А после ще настъпи вечерта. Тогава в сгъстяващия се мрак той ще заведе Инду до водопада, дръзко ще я притисне до рамото си и ще й покаже всички места, където преди е стоял сам, а мислите му са бягали все към нея, където самотата на скалите винаги го е натъжавала... Притисната до него, Инду ще вдигне пламналите си от любов от очи, ще го погледне и тогава, тъкмо в този миг, под грохота на водопада и в уединението на потъващата в мрак долина той за пръв път ще се люби с нея. А докато се любят, на небето ще заблестят луната и звездите...

Между земната и небесната шир изчезват всички добри и лоши разстояния... Оттам, под бледото сияние на блещукащите звезди и на луната той ще отведе Инду на покрива на станцията и там двамата ще сплетат нишките на мечтите си...

Всичко стана точно така, както си го бе представял. Пиха чай и след това отидоха на скалата, която приличаше на протегната над реката ръка... Когато слънцето напече, той я отведе под сянката на клонестите дървета. После наистина заваля проливен дъжд и той я замъкна в бамбуковата горичка... Инду изглеждаше точно така, както си беше представял. Всичко се случваше точно като в мечтите му.

Ала сега той копнееше най-силно за вечерта.

И тя настъпи.

Докато отиваха към потока, Инду вървеше отпред, сякаш отлично познаваше тези места. Като че й бяха пораснали крила. Спускаше се мрак, когато Инду дръпна простряното си върху един храст сари, стъпи на един камък, живо изобрази огромната си боязън и изтърси:

- Много се страхувам да ходя по тревата. Ами ако има змии! Изобщо няма да забележа...

Очите й се разшириха, за да покажат колко силен е страхът.

Ананд целият изтръпна, скочи на крака, като че ли наистина бе усетил допира на змия, но успя някак да потисне страха си и каза:

- Страхливка!

- Ела с мен - с детска невинност го помоли Инду, а Ананд се протегна, хвана я за ръка и това му достави огромно удоволствие. Увлечени в разговор, двамата се спуснаха до подножието на водопада. Инду остана безмълвно загледана в прелестта му. Тънката мастилена наметка на вечерта бе обгърнала околността и тя изглеждаше още по-приказна...

Отвсякъде ги обграждаше безмълвие. Ревът на водопада придаваше още по-голяма дълбочина на покоя, а върху им се сипеха водни пръски. Над главите им бяха надвиснали огромни канари... Водопадът с грохот се изливаше в езерцето. Върху близките скали се стелеше кадифето на зеления мъх, а върху него - огледалната повърхност на неподвижната вода...

Инду застина омагьосана, а Ананд постави ръка на гърба й, извън себе си от щастие. Тогава Инду отмести падналата върху челото си коса и замечтано промълви:

- Колко е спокойно тук... и колко красиво...

В този миг Ананд виждаше единствено Инду... Колко спокойна беше тя, колко красива! Несъзнателно бе преплела пръсти в неговите. Докато й показваше скалите, той я притисна до себе си още по-плътно. Разказа й кога и върху коя скала е седял, изгубен в мисли за нея... И тогава му се стори, че помежду им става още нещо, което той с мъка успя да потисне и не изрече. Инду седна на скалата и каза, загледана във водата долу:

- Водата изглежда някак неспокойна, Ананд... Сякаш долу има огромна пещ. Виждаш ли синджирите от пяна...

Ананд седна до нея, облегна се на рамото й и се загледа така, сякаш за пръв път виждаше тази бълбукаща вода. Досмеша го от сравнението за пяната, което Инду бе измислила в опиянението си, а тя каза:

- Прилича на вряща скорбяла, нали Ананд... Пенестите струйки са се вплели една в друга като шарките на стара змийска кожа...

Ананд потръпна вътрешно, нищо не каза, но буйните водни струи му изглеждаха така, сякаш отдолу земята се е разцепила и от пукнатината прииждат гърчещи се бели змии. Вплетени една в друга... После се разплитат, изгубват се във водните дълбини и падат в езерото... А шумът, който се чува, е съскането на тези змии.

Инду облегна глава на гърдите му. До него достигна нов мирис и нов звук. Коприненото сари на Инду се бе свлякло върху плоския камък, а на него му се стори, че наблизо е пропълзяла змия... Обърна се назад, на около метър от тях, между две скали растеше някакъв бодлив храст.

Инду вдигна глава и погледна към него. Пръстите й го стиснаха още по-здраво. Вятърът изсвистя покрай тях и двамата затвориха очи пред надигналите се водни пръски. Ананд се вгледа настойчиво в Инду и после, за да е съвсем сигурен, се озърна наоколо - дори птица не прехвърчаше... Нямаше жива душа...

Погледът му се спря на канарата пред тях, по чиито отвесни склонове растяха дървета, а дебелите им корени се бяха увили около нея досущ като питони. Тялото му се обля в пот... Целият настръхна едновременно от ужас и от някакъв трепет... Отново погледна Инду - стоеше още по-близо до него, после се озърна назад... И там около скалите се бяха увили същите питони, а от тъмните пукнатини се носеше съскането им... Полуизлегнат, Ананд дочу зад гърба си някакъв шум, сякаш лазеше змия. Уплашен, той протегна ръка назад и докосна копринено меката ръка на Инду... Поуспокои се малко. Забрави за всичко наоколо. Бавно разкопча шнолата на Инду и разпусна косите й, а от тях се разнесе сладостен аромат, сякаш бликна ухание на мускус. Подложи ръка под главата й, под разстланата мрежа на косите й...

Отново погледна Инду, погледна го и тя. И тогава... тъкмо щяха да слеят дъха си, когато някой го ухапа по хълбока с тънко като игла зъбче и, изпаднал в двойно по-голяма отмала, той видя как една тънка змия пропълзява и се шмугва в храста...

- Змия! - внезапно нададе вик той.

Инду уплашено се изправи.

Ананд стърчеше прав, замаян от действието на две отрови. По тялото му пробягваха тръпки... Вените му щяха да се пръснат. Искаше да каже на Инду: "Ухапа ме змия.", но с мъка се овладя и само я помоли да се приберат в бунгалото.

- Ела, Инду... побързай! - разтревожен я подкани той, но преди да тръгнат, имаше усещането, че няма да може да направи нито крачка, че ей сега целият ще посинее и ще падне на земята. Какво ще прави Инду сега?... Какво ще стане?

- Хвани ме, Инду... Не знам какво ми става... - каза Ананд и тя тръгна редом с него. Искаше му се да легне, колкото е възможно по-скоро. Сякаш цялата му кръв се бе превърнала във вода и върху челото му беше избила пот. Отровата се разливаше във вените му...

Когато влязоха в стаята, той изтри потта с ръка и се строполи върху леглото. Върху лицето на Инду бе изписана тревога, тя сложи ръка на челото му и попита:

- Какво стана, Ананд? Защо се изплаши така?

Ананд реши, че посинява все повече и повече и все така уплашен каза:

- Повикай пазача, Инду, наблизо няма болница... Ухапа ме змия.

- Къде? - ужасено попита Инду и той посочи отстрани на гърба си. Инду го обърна, погледна и по устните й бавно се разля усмивка.

На ризата му се бе закачила една от фибите й.

Инду я свали, постави я в ръката на Ананд и усмихната се зае да връзва косата си."