Radiohead

Amnesiac

EMI/Parlophone 2001

рок

Музикалният свят през 1997 г. се промени. Тогава всички предвкусваха появата на един нов албум, чиито автори се бяха нарекли Radiohead. Албумът се наричаше Ok Computer и надхвърли очакванията както на критиката, така и на феновете. Самите музиканти бяха определени като вероятната най-велика рокгрупа. Вече всички ги обичаха.

Следващият албум беше Kid A - един доста некомерсиален проект. Сякаш предчувствайки очакванията на публиката за повторен успех от ранга на Ok Computer, музикантите подготвиха още по време на записите за Kid A и материала за сегашния албум, наречен Amnesiac.

Amnesiac сякаш е предназначен да напомня кои са и на какво са способни Radiohead. Говореше се, че албумът ще е връщане назад към корените, към звученето от The Bends, към попрока. Нищо подобно! В стилово отношение това е една доста еклектична продукция, но в случая това е едно от достойнствата на албума и с него Radiohead доказва, че попмузиката може да бъде и еклектична. Точно когато си мислим, че сме доловили правилата, по които правят музиката си, се променят радикално и разбираме, че всъщност не следват рецепти за правене на хитове. Техният подход е на деконструирането - подход, който им позволява постоянно да преоткриват себе си.

Ако по някакъв начин новата продукция може да се характеризира, то тя е отхвърляне на общоприетите правила на музикалния бизнес. Този албум е изпълнен с необичайни ритмични секвенции (ако програмингът е на барабаниста Фил Силуей, то той заслужава специално да бъде отбелязан). Ще чуем изкривени гласове, заглъхващи текстове, ще усетим неспокойна меланхолия на песните и един на пръв поглед силно ограничаващ "кът-енд-пейст" подход към композирането на парчетата. Почувствайте обаче хипнотичния ефект на Packt Like Sardines In A Crushd Tin Box, смразяващото кресчендо в средата на Dollars & Cents или вълшебната мелодия на Pyramid Song, за да се уверите, че албумът си струва да се чуе(за предпочитане в затъмнена стая), и то много повече от един път!

Stereo MC's

Deep Down And Dirty

Universal Island 2001

поп

Звучи странно, но е истина - Stereo MC's сложиха край на най-дълго продължилата "бременност" (от 1992 г., та досега) в историята на попмузиката. Очакването продължи повече, отколкото за който и да е от албумите на Майлс Дейвис или "Рейдиохед". Търпението в крайна сметка е възнаградено: Deep Down & Dirty не е просто някаква фузия от прогресив рок, виртуозно изпълнени джазпарчета и дигитализирани трайбъл ритми. Това просто е Stereo MC's.

Ник Халъм и Роб Бирч явно са слушали внимателно какво правят многобройните им последователи, защото We Belong In This World Together напомня Praise You на "Фетбой слим", а госпъл-вокалите в Shameless, подкрепени от една звукова техно-фънк конструкция, - на Running на "Хепи мъндей".

Това не значи, че Stereo MC's са плагиати, точно обратното - групата връща онази виталност, типична за брит-попа от началото на 90-те и толкова разводнена впоследствие от мейджърите. Най-добрите парчета тук са Stop At Nothing с изключителната енергия на своя баю-фънк или пък Unconscious с оркестровия си дъбскейп. На времето групата доста изпревари появата на съвременните денсклубове. Сега музикантите се завръщат и при това има малко причини да се съмняваме в качествата на Deep Down & Dirty. Ако искате обаче още, то трябва да бъдете сигурни, че нямате шансове скоро да чуете друга продукция на същото ниво.

Faithless

Outrospective

BMG 2001

поп

Този проект не би трябвало да съществува - Outrospective е миш-маш от хип-хоп, хаус, мелодии и ритмични секвенции, миш-маш от идеи, влияния и стилове. Това не е всичко: Faithless са лондонските Massive Attack, група, изградена от и около DJ. Те смесват много елементи от клубната музика в едно живо, органично цяло. Има и една тънкост в сравнението между двата състава: Massive съществува в неделима връзка с дъб и регесцената на Бристол, докато Faithless изгражда звука си върху еуфоричните, квазирелигиозни висини на хауса. С две думи, ако позволите да перифразираме прочутата сентенция за демокрацията: всеки град си заслужава музиката.

И в новия си албум Faithless не променят рецептата: в Muhammad Ali освен всичко прибавят и щипка R 'n' B или без проблем вграждат пеенето на Dido (в Crazy English Summer)в някакъв странен саунд-експеримент, придружен с типичните за групата ъптемпо широколентови технощампи.

В албума спойката на музикалния материал се дължи най-вече на рапъра Maxi Jazz, който със своята Reality-Check лирика (например Me, the product of mysoginy - "Аз, продуктът на омразата към жени") и псевдорелигиозното си почти на границата на ню-ейдж звучене, задържа групата в зоната на мрака. Това е един нелош проект, но за съжаление доста клиширан и трудно оправдава претенциите, които носи в себе си.