В американските книжарници неотдавна се появи "Спонтанно съзнание", книга с подбрани интервюта на водещия поет на поколението битници Алън Гинзбърг, давани между 1958 и 1996 година. "Спонтанно съзнание" говори за веруюто на поета, чийто глас Америка слушаше и с гняв, и с одобрение.

"Той беше популярен като поет, когато поезията не беше популярна в Америка", писа неотдавна виден американски критик за легендарния поет на битниците от 50-те, за бунтовника и пророка на поколението хипита от 60-те, за поетa - рапсод на изгубените надежди на 70-те, и вечният анархист, в чийто глас хората постоянно се вслушваха, за Алън Гинзбърг.

Неотдавна нюйоркското издателство "Харпър-Колинс" публикува една твърде обемна книга, наречена "Спонтанно съзнание" - сбирка подбрани интервюта , направени от 1958 до 1996 год. (603 стр., цена 40 долара). Роден в средата на 20-те, починал в последните години на миналото столетие, Гинзбърг обедини около себе си в ранните 50 години на миналия век група видни поети, за които по-късно ще се заговори като за последното артикулирано поетично движение в Америка през миналия век -Лорънс Ферлингети, Грегори Корсо, Питър Орловски... поети-битници, продължили традицията на вечния бунтовник Уолт Уитмън.

През 1956 г. Гинзбърг публикува легендарната днес поема "Викът", която прозвуча като бомба, разтърсвайки литературната сцена и академичните критици на Америка. През 1972 г. публикува книгата "Падането на Америка", в която отразява гнева от изгубените надежди на младите, закърмени с културата на рока, ъндърграунд-културата и джаза, който в Америка винаги е бил символ на бунтарството. През следващите години Гинзбърг се превръща все повече в глас, който се чува. Както по-късно писа литературният критик Уилям Дерешлиевич, иначе професор в Йел, Гинзбърг през последните години пеел и рецитирал поемите си в музикален съпровод и като всички големи джазмузиканти олицетворявал множество личности: въодушевен бард, гневен пророк, озарен гуру, ироничен еврейски комик - шоумен.

Всичко това намира място в интервюта на Гинзбърг, подготвени за това издание от литературния критик Дейвид Картър. Тълкувателите на поезията на Гинзбърг виждат огромното му влияние върху своите и по-късните млади поколения в онова, което е било общо за поетите битници и творците от най- различни художествени течения в Америка - Гилеспи и Чарли Паркър (джаз), Кюнинг и Полoк (живопис), Канингъм и Кейдж (експериментална музика и танц), а именно в рисковата спонтанност, захвърлена в лицето на американския манталитет в периода на студената война. И макар че Гинзбърг и неговите другари по перо винаги са поставяли ударението върху публичното четене и хепънинга, то това, което остава след тях като литературна творба, е писаното слово - свидетелство за това как Гинзбърг е мислил, говорил и пял.

В един разговор Гинзбърг казва: "Животът би трябвало да бъде екстаз, а поезията - живот." Обещание трудно за реализация, но когато в по-късните години от живота си открива будистката медитация, Гинзбърг обогатява смекчената бунтовност на стиховете си с медитативност, на която съществуващият свят всеки миг служи като повод и предизвикателство, като при това добавя упоителния речитатив на еврейския "Кадиш". Публичните му изповеди и отговори олицетворяват това, което най-често сам изтъквал: "Първата мисъл е най-хубавата мисъл." В публикуваните интервюта неговият глас се променя в съзвучие със събеседниците му - с политическия аналитик Уилям Бакли-младши той говори като опасен радикал, за "Плейбой" - като борец за правата на хомосексуалната общност, със съмишлениците си - като човек, който умее да се пошегува с всичко и всекиго.