"Историята на Фани Хил"

Книгата "един проект на борис" (издателство ИТА ЕСТ - Пловдив) е по-скоро един продукт на фатално закъснялата ни сексуална революция, носещ помпозната дефиниция "свръхроман". Първосигналното начало "О, Фани, къде е сега топлата ти п…" прави свръхизлишен литературния анализ на текст, базиран на истории, разказани от Джон Клеланд още през 1749 г. и от Хенри Милър и Чарлз Буковски в по-ново време. В анонимната сексприказка без многоточия, дори в заглавията на отделните глави няма нищо оригинално, но все пак хиксът във вербалния акт "Гражданинът Х" препраща към определен жанр. Стилът на "свръхромана" подозрително напомня бестселърите на ветерана на порното от 60-те години Боб Римър. "Църквата предлага десетте Божи заповеди, но всеки, който е чел Библията, знае, че мъжете и жените от Адам и Ева до днес се подчиняват на своите гениталии", гласи фундаменталното кредо на застъпника на любовното възпитание. Все пак четивото би стимулирало свръхобсебените от сексуалните си фантазии, които ще възкликнат като автора "О, Господи! Жена!" - макар само на книга.

"Изкуството: поглед отвътре"

Разговорите на Дора Валие с бележитите френски художници Брак, Леже, Вийон, Миро и скулптора Бранкузи са включени в поредицата Punctum на издателска група Агата-А. Сборникът съдържа първите скандални текстове на известната изкуствоведка - потомка на рода Увалиеви, която е авторка на класическия труд "Абстрактното изкуство" и председател на Асоциацията на европейските художествени критици през 70-те години. "Въпросите, възникнали пред произведенията на изкуството, бяха зададени направо на художника. Застанали пред творбите му, търсехме да отговори той - творецът, който винаги стои от другата страна на творбите си, зад тях", пояснява мотивите си тя в предисловието към българското издание. "Това беше време (силно повлияно от Сартр) на свидетелства от първа ръка. Поразяваше истината за другия." Привърженичката на диалога между творците и критиците им, които присвояват изкуството чрез словото, Дора Валие има шанса да се впусне в уникална авантюра с представителите на мощните течения в абстрактното изкуство. Книгата е богато илюстрирана с репродукции и фотоси на най-известните им произведения.

"Кожа"

Дебютната книга на младата журналистка Силвия Томова, чието написване я е откъснало цели две години от репортерството, е свежо попълнение в общо взето поувяхналата ни белетристика. Дефинирането на литературния й жанр, уви, не е най-смущаващото нещо при съприкосновението с "Кожа"-та. Липсата на сюжет и фабула са част от урбанизирания ни свят, монологичната форма е изказът на абсурдната ни реалност. Уникалният елемент в това (не)скромно произведение е героинята - една персонифицирана "кожа", която мисли, говори, преживява емоции, действа. Едва ли на нормален човек би му хрумнало, че този повърхностен сетивен орган е способен на дълбоки рефлексии. Още по-малко би се престрашил да се идентифицира с него в ерата на дигиталните технологии, когато всеки милиметър от нас самите се разпада на байтове и пиксели. "Да! Кожа съм.", заявява авторката, макар че и това не е революция след монолозите на вагината. Скандалното е, че тази тънка ципа плът, този нежен медиатор, който ни дели и свързва с материалното, реагира не само на физични и химични, но и на духовни дразнители. И то по твърде агресивен, нецензурен, светотатствен начин. Тя оспорва не само всички библейски притчи, но и онези, които са ги писали. Конфронтира се с Бога, Дявола, Дева Мария, Исус и вси светии. Сквернословие или черен хумор? По-скоро колоритна метафора на зациклилата духовна комуникация в епохата на високите технологии. "Кожа" е оригинален ключ към новата сетивност, освежаващ фитнес за ума и студен душ за вярата в Ерата на Водолея. Но Бог е милостив.