Легендарният рокмузикант Глен Хюз пристигна в София за концерта на една от най-популярните български групи Б.Т.Р, чийто нов (седми) албум, ще бъде представен във вторник от 20.00 ч в Зала 1 на НДК. Организатор на събитието, което е в рамките на фестивала Салон на изкуството, е "София мюзик ентерпрайсиз". С името на Глен Хюз са свързани едни от най-славните страници в историята на рокмузиката.

Всичко започва през 1973 г., когато виртуозът Ричи Блекмор го кани при рокдинозаврите Deep Purple и 22-годишният баскитарист заема мястото на големия Роджър Глоувър. По същото време към групата се присъединява и неизвестният дотогава, но с впечатляващи гласови данни, продавач на конфекция Дейвид Ковърдейл. Тези две събития пряко и косвено ще се окажат съдбоносни не само за Deep Purple, но и за развитието на хардрока.

Мениджърите на "виолетовите" отдавна се стремят да покорят американския пазар (Япония "капитулира" след знаменитото им турне през август 1972 г., увековечено от класиката Made in Japan) и популярността на Хюз отвъд океана, както и афинитетът му към блуса и фънка, са добре дошли. Излязлата през февруари следващата година тава Burn, освен че заема челни позиции в чартовете на Щатите, бележи и раждането на уникалния тандем Ковърдейл - Хюз (спомняте ли си изпълнението им на Mistreated от прочутото видео в Калифорния), който ще изригне с цялата си мощ в Stormbringer (74) и най-вече в Come Taste the Band (75). Последният албум с участието на Хюз в състава на Deep Purple е Last Concert in Japan (77) и е издаден в памет на починалия след свръхдоза хероин китарист Томи Болин (заместил ексцентричният Ричи Блекмор две години по-рано). Тази тава се оказва и своеобразната епитафия на една от най-великите групи в историята на рока.

Глен Хюз е роден на 21 август 1951 г. в Каннок, Англия. Още на 15-годишна възраст той напуска училище и започва да свири на китара в една местна банда. По-късно вече като басист (по това време за радост на почитателите си прави дебют като певец) основава и първата си група - Finders Keepers, чийто репертоар е съставен основно от кавъри. През 1969 г. преминава в редовете на английската хардрок група Trapeze, която има няколко успешни "винилки" и изнася поредица от концерти, включително и в САЩ.

Следва "виолетовият" период и тогава Хюз се превръща в световна знаменитост. Макар и посрещнати със смесени чувства (заради откровените блусарски и джаз инвенции), последните албуми на Deep Purple, откриват пред талантливия музикант перспективите на соловата кариера. След неуспешен опит да възроди Trapeze Глен Хюз се установява в Лос Анджелис и през 1977 г. записва първия си самостоятелен албум - Play Me Out, в който като гост-музиканти се изявяват Мел Гейли и Дейв Холанд. Успехът на тавата го мотивира да продължи със соловите проекти, за които кани музиканти от класата на Пат Трейл (Huges/Thrall - 82), Майк Уорни (Blues - 92), Джо Лин Търнър (Hughes Turner Project - излязъл наскоро). През 80-те години Хюз сътрудничи на Гари Мур, супергрупата Phenomena, Джеф Даунс, участва в записи на Withesnake на Ковърдейл, пробва се като вокал на Black Sabbath. The Seventh Star (86), който е солов проект на Томи Айоми, е един от най-слабите албуми на Глен, а някои критици обясняват провала с пристрастяването му към наркотиците. В началото на 90-те Хюз се впуска в различни експерименти, а най-яркият пример за екстравагантност, но и за огромен потенциал, се смята участието му в сингъла America - What Time Is Love на британския ейсид-хаус дует The KLF. Завръщането към корените е ознаменувано със звездния проект Blues Bureau International. През миналата година Хюз се превъплъти в ролята на крал Хенри II в рокоперата Nostradamus, композирана от българския музикант Николо Коцев,

За ролята на Глен Хюз в рокмузиката говорят красноречиво мненията на Стиви Уондър ("Любимият ми бял певец"), Дейвид Бауи ("Обожавам вокалните му изпълнения"), Пол Роджърс от Bad Company ("Най-вепачтляващият глас, който съм чувал някога"), а Бил Дърмънд от The KLF казва: "Глен Хюз е гласът на рока". И сигурно е прав.