Исабел Алиенде пред списание "1": Сдобрих се с болката
Исабел Алиенде започва да пише “Къщата на духовете” през 1981 г. Първата й книга е публикувана през 1982 г. и веднага се превръща в световен бестселър. През 1988 г. се омъжва повторно и остава да живее в Калифорния. През 1992 г. дъщеря й Паула умира от рядка болест на 28-годишна възраст.
Досега чилийката е продала над 35 милиона екземпляра от своите книги. Смятана е за една от най-талантливите съвременни писателки.
Исабел Алиенде е в Мадрид, за да представи последната си книга - “Градът на зверовете”, първата й авантюра в белетристиката за деца. Заради големия интерес и за възрастни творбата излиза паралелно в два издателски варианта. Разговорът с чилийската писателка е в двореца "Каса де Америка".
Откъде се роди идеята за “Градът на зверовете”?
- Подсказаха ми я тримата ми внуци. Вече са на възраст, когато могат да четат. Свикнали са да им разказвам истории вечер. Казвам им да си избират темата на приказката. Понякога стигат предварително до съгласие, друг път почват ”аз искам гигант”, “аз - гащи”, “аз пък - Луната”. Междувременно мозъкът ми започва да боботи на пълни обороти. И тръгвам с едно проточващо се: "Имало едно врееееееееееме...", което технически ми дава възможност да измисля приказката. Досега не съм се проваляла и никога не са ме разобличавали. Но растат и ми е все по-трудно да поддържам нивото. На всичкото отгоре минават три дни и искат да им разкажа приказката със същите думи, а това е абсолютно невъзможно. Най-малката е твърдо убедена, че някъде има огромно скривалище с приказки и че ги знам всичките.
За първи път пишете за деца... Повлияхте ли се от стихията "Хари Потър"?
- Несъмнено. С Хари Потър светът на възрастните установи, че младите четат, ако им дадеш това, което искат да четат.
Вие какво искате да им дадете, на внуците си например?
- Обожавам ги и много ги глезя. Но пък компенсирам, като ги провокирам интелектуално. Сега големият, който е на 11 години, си е направил електронна поща и е направо възхитен. Аз му пращам заплахи от моя адрес, който той не знае. И напоследък може би прекалявам, защото тонът ми става все по-заплашителен. Взела съм му страха. Майка му и баща му не са съгласни с моите методи, но аз пък съм убедена, че са добри. Иначе ми се иска младите да разберат, че извън техните ограничени светове има още много неща. Много говорим за глобализация, но продължаваме да живеем в малките си кутийки, пълни с расизъм, национализъм, нетолерантност.
Отдавна живеете в Калифорния.
- Моето емигриране в Щатите стана заради любов. Преследвах един гринго. Нямах нито интелектуални, нито политически или икономически подбуди. Чиста сласт! Имах вече три публикувани романа, можех да се издържам и сама. С документите също нямах проблем, защото убедих моя гринго да се ожени за мен. Така че моето положение е съвсем различно от това на емигранта, който пристига, за да чисти тоалетни и да събира пари, знаейки, че няма връщане назад.
Не е ли странно една чилийка, известна при това, да се чувства добре в САЩ?
- За 15 години се научих да уважавам и обичам Америка. Най-ценното, което притежават, е огромният човешки потенциал. Грабна ме ентусиазмът на хората, енергията им, фактът, че живеят в сегашното и бъдещето, не в миналото. Голямата част от американците са добри хора. Не всички са като Буш. И не всички са виновни за ужасната външна политика на Щатите.
Пуснахте ли някъде корени?
- Цял живот съм живяла без корени. С годините се научих да ги пускам в книгите ми, в спомените, в приятелите. Няма корени, по-здрави и по-издръжливи от любовта.
Една от книгите ви, “Безкрайният план”, е всъщност историята на втория ви съпруг.
- Оказа се сложна книга. Четири години спах с главния герой, преди да я напиша.
Казвате, че вече не сте същата...
- Скоро навърших 60. И се чувствам добре. Да не ви казвам какви усилия ми струва това - по цял час, всяка сутрин. Но с годините човек се променя не просто физически, променя се и собственото му виждане за самия себе си. Имам списък с неща, които вече нямам нужда да правя. За радост списъкът с неща, от които трябва да опитам, е много по-дълъг. Току-виж след години съм станала по-грозна и по-мъдра.
Изглеждате бунтарка.
- Родих се в строго патриархално семейство в най-консервативната католическа страна в света. Семейство, в което имаше толкова ужас от това да не станеш смешен, да не ти се подиграват. Страх от различното. Единственият начин да оживея беше да стана бунтарка.
Кое е най-важното, което научихте за тези 60 години?
- Че нищо няма прекалено голямо значение. Нищо! Всичко минава и изчезва. В живота опитах и главозамайващия успех, и раздиращата мъка. Празнувах в Мадрид успеха на “Къщата на духовете”. Обградена от внимание, слава и блясък. Повикаха ме на телефона, за да ми съобщят, че дъщеря ми е изпаднала в кома. Тогава още не знаех, че е завинаги. Ето как това, което си смятал за страхотен успех, може да се срине само за част от секундата. В момента на най-режещата болка разбрах, че рано или късно ще ми мине. Днес съм на колене, утре ще се изправя. Не го знаех, научих го от болката. Силата на характера се демонстрира само пред препятствията, пред помитащото нещастие, което не си очаквал.
Как превъзмогнахте този период?
- След смъртта на Паула майка ми ми каза: ”Няма сила на света, която да убие тъгата. Приеми я, изживей я. Неизбежно е да влезеш в този непрогледен тунел, но продължавай да вървиш с вярата, че един ден ще видиш светлината.” Така и стана...
Как преминахте към положителните емоции?
- Първият знак беше един еротичен сън. Видях Антонио Бандерас върху мексиканска тортиля. Аз го плесках със сос гуакамоле, завивах го на руло и го изяждах. На следващата нощ сънувах как с Антонио Бандерас се къпем в басейн със сутляш. Разбрах, че радостта се е върнала.
Говорите и пишете свободно за чувствата си. Не се ли чувствате уязвима?
- Напротив. Така е още по-трудно да ме ранят или шантажират.
Цялото интервю на Исабел Алиенде може да прочетете в лилавия брой на списание "1", което излиза на пазара на 25 октомври