Фонотека
Heathen
ISO/Columbia, 2002
рок/поп
***
Вече две десетилетия публиката посреща всяка поредна продукция на легендата с абсурдно високи очаквания, с някакъв наистина необясним мазохистичен рефлекс, обричащ всеки нов албум на Бауи на неравна битка със сянката на собствените му творения от 70-те. Последните двадесет години публиката не видя нищо освен няколко прилични парчета и няколко посредствени филма, но въпреки това урокът не бе научен. Новият (27!) албум, наречен Heathen, е поредното доказателство за това. Продуциран от Тони Висконти - продуцент на Бауи от 70-те, албумът моментално събужда гореописания синдром и мисълта "е този вече наистина е хубав" моментално се пръква в главите ни, за да стане израз единствено на нездрав оптимизъм. Всъщност, дори и да не е по-добър от Scary Monsters, то със сигурност е най-добрият след излезлия през 1983 Let's Dance. Привличането на Висконти тук очевидно е имало смисъл, защото албумът притежава едно необичайно, но типично за Бауи перфектно балансирано псевдоекспериментално звучене, безкрайно по-добро от блудкавата техно-рок каша, която ни залива напоследък. Само на непохватен продавач роден преди три-четири петилетки обаче може да му хрумне да сравни Heathen с някоя от класиките от ерата на Ziggy Stardust. За да бъдем справедливи, това не е най-лошият албум на легендата и ако забравим за 70-те, албумът даже никак не е лош, но всъщност е едно ужасно губене на време - губене на време на хората, участващи в проекта, губене на време, за да го чуем, и губене на време, за да четете тази рецензия, защото от един безличен албум, предназначен единствено да поддържа курса на акциите на Бауи на Нюйоркската фондова борса едва ли може да се роди нещо вдъхновяващо.
Mixed by Various Artists
Underwater Episode 1 - Created by Darren Emerson & Tim Deluxe
Underwater, 2002
ликуид хаус
***
Underwater звучи малко като Underworld, естествено има защо - Дарън Емерсън беше част от тази формация, другата фигура тук - Тим Делукс, излиза в светлината на прожекторите от доста по-мрачни ъгълчета на музикалния бизнес и за него се знае малко, но със сигурност точно той заедно с Омар Амидора са в дъното на един брутален спийд-геръдж проект, известен под името Doube 99. На пръв поглед няма никакво основание да смятаме, че ще се роди нещо добро от подобно "конфликтно" дуо. Нещата обаче са удивително хармонични и Episode 1, намигвайки към музиката от 80-те, техно, самба и соул, е изпълнен с онези звуци, семпли, плъгини, филтри и изобщо всичко, с което ще запомним 2002. Първият диск започва с YaSelf от брикстънското дуо Mutiny, следва Without You на Alex Gopher и продължава с поредица от тек-хаус кросоувъри. Вторият диск като че ли се отклонява от правата тек-линия с поостаряло звучащи парчета от сорта на Keep Beating the drum и ако не са парчета като Love Story на Layo and Bushwacka, нещата щяха да изглеждат тривиални като "Зайченцето бяло". Хората обаче са помислили за подобен ефект и за да придаде повече блясък в очите на феновете, Тим Делукс е включил тук и собственото си до момента неиздавано We all love Sax. Въпреки някои скучни моменти компилацията е няколко светофара по-напред от вече втръсналите ни обилни порции островен хаус.
Cassandra Wilson
Sings Standards
Universal, 2002
вокал/джаз
***
Това не е нова колекция от изпълнения на Касандра Уилсън, а по-скоро компилация от 11 парчета, записани за JMT Records в периода между 1985 и 1991. Всяко от заглавията е записвано с различна формация, варираща от дуо до квартет. Музиката в диска създава интимна атмосфера от приглушени тонове и едновременно с това - на емоционална свобода. Интерпретацията на работите е подчертано индивидуална и без съмнение отличен пример за това е изненадващо различната версия на Round Midnight на Мънк - впечатляващо импресионистична и свободна. Подходът в I've Grown Accustomed to His Face е съвсем различен - изчистеният аранжимент на композицията е интерпретиран много пестеливо чрез пианото на Мългрю Милър и баса на Лони Плаксико и изгражда деликатна рамка на една много тиха, но изпълнена със сила вокализация на Уилсън. Версията на Chelsea Bridge тук е задължителна за всеки, комуто допада онази изключителна елегантност, типична за гласа на певицата. Тук тя прави вокално соло, опирайки се в началото на мелодията, за да я украси по нататък с една много сдържана като форма но силно емоционална импровизация. Кариерата на тази певица се отличава с доста еклектичен репертоар, за което тя често е критикувана и въпреки това Касандра Уилсън никога не се е бояла да излезе от "стандарта". С този албум тя сякаш доказва на критиците си, че когато реши да се върне към джаза, твърде малко гласове са в състояние да й бъдат равни.
Demko Kurtovs Zurna Group
Musical Instruments in Bulgaria
Gega New, 2002
автентична българска музика
***
Без съмнение излизането на дози диск е една малка революция, защото всъщност това е първият масово тиражиран запис, представящ един доскоро типичен за българската музикална традиция инструмент - зурната. Наличието му беше премълчавано от радетелите за "чист фолклор" поради факта, че по българските земи зурната се разпространява във времена, когато България е част от Османската империя, и първоначално е използван в османски военни и церемониални оркестри. Преди време зурната е била твърде популярен инструмент и характерният остър, пронизителен звук, акомпаниран най-често от тъпан, е огласявал сватби и селски събори почти в цялата страна. Днес инструментът е разпространен най-вече в Петричкия край, където традицията все още се пази от самодейни състави като зурнаджийската група на Демко Куртов записала този албум с автентични изпълнения в читалището на с. Кърналово, Гоцеделчевско. Зурната е неделима част от русалийската обредна традиция, разпространена в Петричко, но в албума ще открием и отблясъци от една музика, развличала някога гостите в сараи, чайханета и кръчми от Кайро до Будапеща, и ще бъде жалко и глупаво, ако продължим да отричаме едно музикално богатство, което за съжаление е на път да изчезне безвъзвратно. В албума има и някои не особено сполучливи продуцентски хрумвания, като например зурнаджийски вариант на "единствената" родопска песен, втръсналата на целокупния български народ "космическа" мелодия на "Излел е Делю Хайдутин", с която ни бомбардират ежедневно полуграмотни музикални редактори. Жалкото е, че вместо нея или вместо другата несполука, наречена "Граовско хоро" (с мелодията от "Гергана, пиле шарено") в албума можеше да влязат още няколко великолепни автентични изпълнения, като "Бързо чифтетели" например. Е, нищо, все пак, ако забравим за тези дреболии, албумът е уникален документ на една изчезваща традиция и ние сме длъжни да благодарим на издателите за този подарък.