Исторически интересът на държавите от Централна и Източна Европа към изкуствата е от изключителна важност. Взаимоотношението между държавите и изкуството е бил създадено по времето на националното възстановяване, когато изкуствата са допринасяли за основаването на националните държави (Полша, Унгария, Сърбия и др.). От друга страна, именно социалистическият период подпомогна тясното дефиниране на връзката между държавата и изкуството, като с изкуството се злоупотребяваше като средство и инструмент на идеологията. Съветизацията на културата допринесе за разрушаването на националните култури, езици (украински, белоруски), архитектурното наследство, визуалните кодове... Местните артистични традиции и културни ценности бяха не само пренебрегвани, но и често пъти изхвърляни от музеите или историческите книги за изкуство (като например религиозно изкуство или реакционно изкуство).

Въпреки това в тяхната реторика на пропагандиране на интернационализма културните политики на социалистическите държави всъщност допринесоха за пълната изолация на изкуствата от световните тенденции както в артистичен, така и в управленски смисъл (несъществуването на пазар на изкуството и управленски техники в работата на културните институции например).

От настъпването на промените в началото на периода на преход културните политики на страните от Централна и Източна Европа се сблъскват с две противоположни искания:

а) търсенето на идентичността (завръщане към националните културни ценности, местните традиции - подчертаване на националната културна идентичност; изследване на миналото: да се докаже, че страната винаги е била част от Европа или да изследва "славното" минало с цел търсенето на известни права)

б) нужда от глобална интеграция, борба за модернизация (пробив в изолацията, навлизане в световния пазар на съвременно изкуство; въвеждане на културната демокрация - ценностите на гражданското общество като европейски ценности).

Въпреки че са противоположни, и двете искания се намират в културната политическа реторика, както и в действията и стратегията на културната политика.

На основата на исканията на Съвета на Европа самата културна политика се сблъсква с предизвикателството да навлезе в европейския контекст за взаимна оценка и сравнение, а за това тя трябва да бъде прозрачна, демократична, отворена, подкрепяща професионализма на своите собствени администратори. В същото време интелектуалците и общественото мнение за изискването на света на изкуството, че културната политика би трябвало да стане "национално характерна", да се бори срещу недостига на света, воден от пазара, срещу отрицателните ефекти на комерсиализация на културата. Това обикновено се постига чрез централизирано "управление", директно от Министерство на културата и чрез оказването на влияние при програмирането и процеса на вземане на решение за съдържанието.

Политическите действия и стратегии също се сблъскват с тази двойственост: от една страна, процесът на взимане на решения е напълно неясен и рутинните бюджетни пера поддържат "националните" културни институции като: Националния театър, Националния музей, Операта, Народната библиотека, Националната академия на науката и изкуствата, Националния филмов архив ... и т.н. ... без да се интересува от качеството и количеството на техните програми.

От друга страна, комерсиализацията на изкуствата се смята като част от бъдещето на Централна Европа: приватизация, маркетинг, ефективност в управлението... Културната политика изисква все повече показатели за представянето и технократските постижения - бизнес жизненост от институциите в сектора на изкуствата.

Анализирайки проблемите на преходните общества, решаващият въпрос е следният - кой в момента създава ценностите, социалния диалог, културния дебат, укрепва културната идентичност и дава визия и хоризонти за развитие? Държавните културни политики ли са тези, които ще започнат нов дебат? Или културните институции, артистите и културни прегледи все още действат? Или станала ли е медията вече по-важна, откакто е глобализирана и притежавана от международни медийни компании?

А дали културната политика в момента в Източна Европа е управлявана от нуждите на изкуството и артистите, управлявана от традициите (от система от културни институции), управлявана от идеологията или е просто бюрократичен отговор на наследената институционална система?

В рамките на последните единадесет години вече можем да определим дадени периоди, през които културната политика е минавала:

І фаза - период на засилване на националното наследство, забранено през комунизма, повторна интерпретация на културните ценности

ІІ фаза - навлизане в процеса на Европейска интеграция и създаване на мрежи, бърза приватизация

ІІІ фаза - завършен процес на преход, балансирана културна политика, която еднакво подкрепя наследството и националната култура и креативност, както и съвременните изкуства, ориентирани към комуникация в рамките на Европа и света.

В началото на процеса на преход Ралф Дарендорф каза, че политическата промяна може да бъде постигната за 6 месеца, икономическата - за 6 години, а културната - за 60 години. Днес, след единадесет години ние може да видим, че са настъпили промени в различни направления съгласно предварително установените ценности и текущата чуждестранна подкрепа и че страните от Централна и Източна Европа не могат да бъдат смятани за хомогенен макрорегион.

Основното разграничение обаче би могло да се открие в ценностните системи и визиите, които преобладават в културния диалог.

"Обобщеният поглед върху обществата на Източна Европа разкрива картина на две различни групи ценности, които съставят в по-голяма или по-малка степен преобладаващите културни ценности на населението, живеещо в тази част от света. Първата група е свързана с тези идеи и ценности, които имат свой собствен произход в определени исторически моменти на всеки разглеждан регион и общество, включително 50 или повече години държавен социализъм. Втората група е свързана с влиянието на новите съвременни ценности, които водят своя произход от Запада или се явяват в резултат от съвременните тенденции на глобализация, унификация, нова информационна ера и т.н. Влиянието на тези две групи е нещо общо за всички посткомунистически общества, докато техният обхват се различава за всеки отделен случай." (С. Малешевич, 1997 г.).

"Все още можем да кажем, че и в двата региона, две групи ценности са все още активни." (С. Малешевич, 1997 г.) "но в Централна Европа ударението пада върху втората, докато в Източна Европа - върху първата група от ценности. Причината е, че в много източноевропейски страни националните цели (така, както са определени още през 19 век), останаха непостигнати (Беларус, Сърбия, Хърватия, Украйна и Русия) и докато обществеността чувства национално чувство на безсилие, интелектуалците ще бъдат вдъхновените лидери на националните движения, а политиците ще превръщат тези идеи в повече или по-малко ясни политически програми." (М. Керен, 1990 г.)

Днес обаче много от онези, които бяха опора на националните движения в Източна Европа са наясно, че могат да попаднат в капан, използван от старите власти, за да оцелеят, като създават нови икони за развитието на изкуството и културата и институционализирането на истински демократичните отношения в културата.

- - -

Милена Драгичевич-Шешич е доктор на науката, ректор на Белградския университет на изкуствата и експерт по културни политики.