Мексиканският писател Карлос Фуентес се ражда в Панама на 11 ноември 1928 г. Израства в различни латиноамерикански държави, където баща му работи като дипломат. Следва право в Мексико. Специализира в Швейцария и САЩ. Работи на административни и дипломатически постове. През 1955 г. основава Мексиканското списание за литература заедно с Октавио Пас и Емануел де Карбайо. От 1975 до 1978 г. е посланик на Мексико във Франция. Носител е на голяма част от най-престижните награди в испаноезичната литература. Преподавател в европейски и американски университети. Карлос Фуентес преди седмица представи в Западна Европа новия си роман "Столът на Орела" (La silla del Aguila). Писателят използва прийоми от миналото, за да развие история от бъдещето. Седемдесет писма и записи превръщат борбата за власт във вълнуваща политическа игра с шпиони, тайни, интриги, съблазън и измама.

В: Защо решихте новият ви роман да е в епистоларна форма?

- Този жанр помага на автора да стане невидим, да се дистанцира. А това понякога е много полезно, още повече при тази тематика. Важно беше да не се натрапвам. Героите да говорят с пълна независимост. Сюзън Зонтаг говори за това "невидимо аз". Тя събира всички герои в един от романите си в нулевата глава на нещо като парти. Там са всички - и героите, и авторката. В следващия момент тя изчезва завинаги, след като е била там, за да открие романа като модератор. Аз присъствам по подобен начин в структурата на романа естествено. Натрапчивият глас, коментарът, мнението на автора нямат място в подобен текст.

В: Политиката е силно застъпена тема в творбите ви.

- Политиката е публичното реализиране на частни страсти. Затова става въпрос в романа. Откъде идва властта - кога, защо, как, кой я оторизира, кой я дава. Хората открай време си задават тези въпроси. В политиката винаги има подземия, в които живеят плъхове, хлебарки, змии. Но иначе уважавам политиката като дейност.

В: Но отношението ви към върхушката не е особено добро.

- Едва ли има политическа интрига, зад която да не тупти човешка страст. Амбиция, страх, завист, ревност, солидарност, уважение - добрите и лошите страсти подтикват и мотивират хората независимо от тяхната професия, но в политиката тези страсти се оказват осветени от прожекторите и се превръщат в обществени събития. Големите държавници притежават и тази Аристотелова идея за доброто на обществото. Мога да цитирам Вили Бранд или Улоф Палме.

В:ф И как виждате света?

- Живеем в тотална хегемония на САЩ. Не знам какво може да се направи при тази империална власт. Студената война беше война на опоненти. Дори и Хитлер е имал опозиция, но властта на Щатите е тотална и неопровержима.

В: Вашата страна, Мексико, е много близо до тази хегемония.

- Въобще не обръщаме внимание на заплахите на Щатите. В последните 50 години сме били против тяхната политика в Куба, Салвадор, Гватемала, Панама, Никарагуа, Хаити, Доминиканската република. Винаги е имало ясна разлика - от една страна, между двустранните отношения, които интересуват силно и двете страни, и от друга - международните отношения. Да предприемат търговски санкции срещу Мексико е все едно да си прострелят крака. Връзките са толкова тесни, че е абсолютно неприемливо да има каквито и да било санкции. Мощни американски компании имат огромни интереси в Мексико. Ще си навредят ли сами? Разбира се, че не. Посланикът на САЩ в Мексико, който май е умствено изостанал, каза, че Щатите щели да си отмъстят на Мексико за вота в Съвета за сигурност, като ни изпратят обратно един милион и половина имигранти без документи. Това би дестабилизирало Мексико до такава степен, че Ирак и Саддам Хюсеин ще заприличат на Алиса в Страната на чудесата. Но тази нестабилност как ще повлияе на Щатите, питам аз. Така че оставаме неподатливи на заплахите. Никога нищо не ни се е случило.

В: Целият латиноамерикански континент продължава да е разтърсван от сериозни кризи.

- Единствената възможност за Латинска Америка е да създаваме проблеми. Ако нещата вървят добре, никой не ни обръща внимание. Един от големите проблеми е, че хората загубиха вяра в демокрацията. Добре, живея в демократична страна, но кога ще имам покрив над главата си, кога ще имам работа. Тридесет и седем на сто искат връщане на авторитарния режим. Това е много драматично. Всички недостатъци хората приписват на пропуски на демокрацията. А когато проблемите не се разрешават, се връща изкушението на диктаторските режими.

В: Парадоксално е, но заедно с други известни писатели бяхте отхвърлени и от пропагандата на Кастро.

- Това стана през 1967 г., когато аз и още някои творци бяхме сатанизирани от кубинския режим. Нашият грях беше, че отидохме в Щатите на конференция на Пен клуба, където за първи път присъстваха писатели от Съветския съюз и Централна Европа. Установихме, че между американските писатели и авторите от съветския блок може да има диалог. Неруда и аз приветствахме тази възможност за културен диалог насред Студената война. И тогава последва този осъдителен манифест на кубинските писатели.

В: В книгата ви Кастро е жив и здрав и през 2020 г.

- Както говоря за диктаторския режим на Кастро, със същата откровеност защитавам Куба срещу агресиите, ембаргото, интригите на Щатите. Това е идеалното оръжие за Фидел Кастро. Държи се на власт благодарение на нестихващата заплаха. Веднъж споделих с Клинтън: "Прегърнете Кастро и той ще рухне, ще се превърне в пясък." Кастро надживя на върха на властта осем американски президенти и ще продължава да ги надживява и ще открие увеселителния парк на Сиера маестра през 2020 г., защото гринговците ще му позволят да го направи с тъпата си антикубинска политика.

В: Вие следвате право, преди да се посветите на литературата.

- Имах един преподавател, който много ми помогна в юридическия факултет. Отивам при него и му се оплаквам: Професоре, не разбирам и дума от търговското право. А той ми отвръща - чети Балзак. Аз продължавам - ама не разбирам и наказателното право, а той - не чети право, чети Достоевски.

В: Коя е най-голямата добродетел на литературната фикция?

- Една от главните заслуги на литературата е, че не пропуска да каже това, което историята забравя да каже. Литературата е едно паралелно творчество, паралелен свят, който преди това го е нямало. Дон Кихот не е съществувал, преди да го напише Сервантес, но днес не можем да възприемем света без присъствието на Дон Кихот де ла Манча, без реалността, наречена Дон Кихот. Това е голямата добродетел на литературата - да запълни празните пространства на историята. И не само политическите, а и пространствата на самата реалност. Затова литературата продължава да живее. Създава паралелна реалност на това, което наричаме реалност. Реалността на въображението и не само в литературата - в изкуството въобще.

В: Известно е приятелството ви с други от големите автори. Епистоларната ви колекция, твърдят, е изключително ценна.

- Личната ми кореспонденция с Октавио Пас и с други писатели е в архива на университета Принстън в Щатите и съм се разпоредил тези писма не само да не видят бял свят, но да не бъдат предоставяни дори на изследователи. Знаете ли защо? Защото е нещо много лично. В писмата си Октавио Пас или Хулио Кортасар например говорят за браковете си, за любовите си, имат политически противоречия. Писма на човешки същества, не на мраморни статуи. Така че от уважение към моите приятели наредих писмата да бъдат разсекретени чак 50 години след моята смърт.

В: Връщайки се към политиката и към живота, кое е най-оптимистичното?

- Ами че въпреки всичко никой няма да бъде способен да ни отнеме този парцел свобода, който Господ е дал на всеки от нас.

Цялото интервю на Карлос Фуентес четете в списание "1". Темета на новия брой, който от днес е на пазара, е голотата.