Mike Gordon

Inside In

Rykodisc/Ropeadope Records, 2003

психеделичен фолк-рок-блуграс

***

Ако има музикант със спешна нужда от почивка на Карибите с цел възстановяване на нормалния тен на кожата, то неговото име най вероятно е Майк Гордън. Работата по първия му солов проект продължи почти четири години! “За мене работата по този албум беше шанс да изляза извън рамките, да дам свобода на спонтанноста, а фактът, че в студиото с мен бяха някои изключително талантливи музиканти, ми позволи да експериментирам с много интригуващи ритми.” Е, явно пожертваните четири лета са били доста полезни, защото резултатът е една необичайна фузия от блуграс, джаз, фънк, блус и поп. Гост-музиканти в проекта са Джон Фишман, Бела Флек, Фючър Мен, Вейсър Климънтс и Брус Хемптън. Звученето на албума, с изключение може би на парчето Couch Lady, в никакъв случай не напомня това на групата Phish, където Гордън е басист, още повече че тук неговата бас китара дели пространство и тракове с купища познати и по-малко познати инструменти като например вурлицер, мууг, акордеон, блу батън (правилно четете - просто бутон, който вероятно е син и прави "бииип", като се натисне), джембе, пералня, сешуар, шейкър, клавинет, вайб тюб (всъщност едва ли някой знае що за инструмент е това), бас хармоника, тамбурин и още една кошница други джаджи. Inside In много условно може да бъде наречен саундтрак към един филм, чийто автор е самият Гордън и който (какво друго бихте си помислили!) се казва Outside Out и е “експериментална драма” - историята на едно момче, което иска да се отучи да свири на китара. Парчетата в албума звучат точно толкова странно, колкото и инструментите, използвани за записа им - комбинацията от нешънъл китара, тръби и подрънкването на Флек в Major Minor и Steel Bones ни изпращат някъде в Дивия запад. Outside Out и The Teacher са с подчертана грас руутс ориентация а Bone Delay, може би едно от най-симпатичните парчета в албума, преминава от вече познатото ни островно банджо-груув звучене на Флек в една психеделична трансмутация. Интересен и абсолютно нетрадиционен албум - препоръчителен за единаци със странен вкус.

The Fire Theft

The Fire Theft

Rykodisc, 2003

инди-рок

**

The Fire Theft са три четвърти от някогашните Sunny Day Real Estate - кръстници на т.нар. стил емокор или само емо. Навремето с дебюта си през 1994 г., наречен Diary, групата се прояви като автор на втория най-успешен албум за Sub Pop след Bleach на Nirvana. Джереми Еник, Уилям Голдсмит и Нейт Мендел (спокойно, все още е във Foo Fighters) сега се събират под ново име - The Fire Theft. Може би би било естествено да очакваме и нова музика, след като някогашните SDRE започват на чисто. “Нова” би било едно много условно твърдение, защото това, което ще чуем тук, е една не особено сполучливо рециклирана версия на прогресив рока на Yes и Genesis от 70-те. Още първото парче Uncle Mountain ни подсказва “драматизма”, който ни очаква до края на албума - посреща ни оркестров щрайх и нежни струни на китара, после се намесва някакъв звук като от повредената центрофуга на пералнята на съседите в панелката, след това цигулки, пиано и после водопад от инструменти, които ни изстрелват директно в космоса. Докато трае това космическо центрофугиране, новият китарист - Били Долън, се опитва да кацне с непретенциозното си и естествено звучене на земята, но за съжаление гравитационните сили в този албум не действат. Почти всички парчета започват с грандиозни ембиънт интродукции, които нямат много общо с последвалите ги безлични, безцветно-белезникави композиции. Разбира се, не всичко тук е скучно и безинтересно - дискът привлича внимание с необичайно сложната си защита, която без особени усилия може да блокира родна средностатистическа PC конфигурация или някой и друг далекоизточен дискмен. Въпреки тази безспорна победа на звукозаписната индустрия над онези нахални рипъри (ония, дето копират дискове, да не се бърка с рапъри) в конкретния случай не е ясно какво точно са защитили издателите. Трудно ни е да си представим, че тази неубедително бозава микстура от Yes, Barclay James Harvest и Emerson, Lake and Palmer би се харесала на някой съвременен тийнейджър, закърмен с Play на Moby, да речем. Но все пак, ако прогресив е нещо, което все още стопля душата ви - опитайте, чуйте, ако не ви вдъхнови, то поне няма да ви разочарова.