Кога за първи път ликът на Спасителя е озарил с духовната си светлина екрана? Един от отговорите е малко странен - преди да се появи самият екран! Да, още първите кратки половинминутни филмчета на компанията “Едисон” пресъздавали сцени от живота на Исус Христос. Всеки можел да ги види след пускане на дребна монета в отверстието на кинетоскопа - голяма кутия, чийто окуляр позволявал прожекцията да се гледа само от един зрител.

Впоследствие окото на кинокамерата се обръща многократно към сюжетите на “Едисон”, отдавайки предпочитанията си естествено на най-драматичните моменти от живота на Исус: Рождеството, Тайната вечеря, Разпятието, Възкресението... Най-ранният филм на тази тема е “Страданията на Христос” (1897) на французина Леар, последван от “Христос, ходещ по водата” (1899) на сънародника му Жорж Мелиес, признат днес за патриарх на филмовото зрелище. С религиозни заглавия се слага началото и на киносериалите, “прародителите” на днешните безкрайни телевизионни поредици.

През 20-те години щафетата поемат американците, за да побият

кръста на страданието насред Холивуд

Могъщата кинокомпания “Метро Голдуин Майер” влага милиони в религиозната суперпродукция “Бен Хур” (1926) на Фред Нибло. За да извае образа на Христос, режисьорът прибягва до метода на “укриване на божествения персонаж”, характерен за църковната живопис. На екрана се появяват ту ръцете на Исус, ту неговите коси, ту гърба му, но зрителят (макар и да знае за какво става въпрос) така и не успява да зърне Спасителя. Затова пък “Царят на царете” (1927) на Сесил де Мил показва Христос в цял ръст. Снимките за този филм още от самото начало са обкръжени с ореола на святостта. Всяка сутрин се е започвало с молитва, пред изпълнителя на главната роля Х. Б. Уорнър се е благоговеело - единствено режисьорът е имал право да разговаря с него, возили са го само в закрит автомобил... Тази тайнственост (макар и продиктувана от рекламни съображения) постига целта си - изграденият от Уорнър образ става христоматиен за дълги години. Не случайно десетилетия след Де Мил и Нибло, законодатели на модата в епохата на нямото кино, Холивуд експлоатира триумфа на техните филми и го мултиплицира в поредица от нови варианти на старите суперколоси: “Соломон и Савската царица” (1959), “Царят на царете” (1961), “Содом и Гомор” (1961), “Библията” (1965) на големия Джон Хюстън... Сред тези заглавия се откроява “Бен Хур” (1959) на Уилям Уайлър. Това е най-оскаруваният филм в историята на киното - с 12 награди на Американската киноакадемия. “Оскари” взема и Уайлър (за най-добър филм и за най-добър режисьор), и Чарлтън Хестън (за най-добър актьор), и операторът, и художниците, и проектантите на гигантските декори...

След Втората световна война топката е върната в полето на европейците. Подтик за продължаването и развитието на евангелската тема дава

неохристиянското движение

в европейското кино. Не е изненада, че двама от патриарсите на неореализма стават родоначалници и на движението, използващо символиката и мотивите на християнството за разглеждането на остри социални и дори политически проблеми. “Раждането, пътят, изпитанията на една политическа идея” - така Пиер Паоло Пазолини определя темата на своя филм “Евангелието по Матея” (1964). Създадена въз основа на една от най-святите книги на християнството, творбата е разказ както за земния живот на Христос, така и за учението му, синтезирано от Пазолини в една безкрайна притча. Режисьорът не крие, че използва християнската религия и нейните митове за преоценка на стойностите на европейската цивилизация. И в същото време Пазолини стриктно следва евангелския разказ, свежда глава пред авторитета на вярата и чудото, прекланя се пред страданията на сина божи, разпнат заради спасението на грешното човечество.

И друг голям италиански кинорежисьор - Роберто Роселини - посяга към религиозната тема с нужните уважение и респект. Неговите филми “Деянията на апостолите” (1968) и “Месия” (1975) са част от образователна поредица, предназначена за телевизията. Сам дълбоко религиозен, Роселини се отнася с почит и към чувствата на вярващите. Ще ми се да припомня, че един от най-ярките и темпераментни италиански режисьори - Федерико Фелини, е не само ученик на Роселини, но и е израснал в сърцето на католицизма, учил е в провинциално католическо училище. И гениалният испанец дон Луис Бунюел е възпитаник на йезуитски колеж и това си личи в шедьоври като “Назарин” (1958), “Виридиана” (1961) и “Млечният път” (1969).

Тези традиции на католицизма пренася на американска почва Мартин Скорсезе, син на италиански емигранти, кандидат-свещеник и режисьор на такива филми като “Шофьор на такси” и “Разяреният бик”. През 1988 Скорсезе се обръща към романа на Никос Казандзакис “Последното изкушение на Христос”. Тази дръзка, безкомпромисна и много оспорвана филмова версия взриви инак равнодушното общество на международния кинофестивал във Венеция ’88. Намеси се и Ватиканът, до анатемосване не се стигна, но стана ясно, че Светият престол не е очарован от творбата. Независимо от противоречивите оценки за “Последното изкушение на Христос”, Мартин Скорсезе за пореден път бе предложен за “Оскар” за най-добър режисьор.

Макар че шведският кинематографист Ингмар Бергман няма нито един филм за Христос, не е възможно да се пише на тази тема, без поне да се спомене името му. Цялото творчество на Бергман (син на протестантски пастор) е пропито от

силно религиозно чувство

прерастващо дори в мистицизъм. То кънти от мъчителните въпроси за смисъла на човешкото съществувание, за трънливия път на самопознанието, за тайните на трансценденталното, за греховността и неприкосновеността на людската душа... “Седмият печат” (1957), “Причастието” (1962) и “Мълчанието” (1963) са посветени на търсенето на бога, една от основните теми в творчеството на Бергман.

Всяка епоха прибавя щрих към лика на Спасителя. Седемдесетте години също. Христос в “Животът на Исус” (1971) на Франко Дзефирели е идеалният герой на католицизма. В

“Исус Христос суперзвезда”

на Норман Джуисън той е бунтар. През 1972 тази станала вече класическа рокопера очерта рязко противоречията между традицията и новия смисъл, влаган в древните евангелски текстове. Тези противоречия засегнаха цялото световно кино. Навярно защото бяха засегнали и самия живот. И наистина някои бунтарски мотиви от ранното християнство бяха вече възприети от тогавашната младежка “контракултура”, те се бяха вписали в стихийния и непоследователен, но искрен начин на живот на тийнейджърите. Нарекоха всичко това “Исус революция”. Като към тази амалгама от малко политика и бая демагогия се прибави откровеността на попмузиката и се получава “Исус Христос суперзвезда”.

Вече цял век образът на Спасителя не слиза от екрана. Навярно защото човечеството (вярващо или не) всякога се е нуждаело от него. А и навярно защото човечеството продължава да се нуждае от него. Особено в преломни и критични моменти, във времена разделни, когато вярата и човещината са поставени на изпитание. За да дойдат след това словата за Възкресението и надеждата, че преживяното ще доведе до повсеместно опомняне и искрен стремеж към свобода и истина на земята... Та нали заради тези прости неща се е родил Спасителя, нали заради тях бе разпнат на кръста?