Меломан
Warner
уърлд
****
Появата на дебютния албум La Llorona през 1998 г. на мексиканско-американската Ласа де Села предизвика бурно одобрение сред публиката. Неконвенционалният й подход и оригиналното изпълнение се дължат до голяма степен на възпитанието й и на необикновения номадски живот на нейното семейство.
Ласа е израснала в едно голямо и весело семейство - с майка актриса и фотограф, баща мексикански професор, три сестри и още три доведени сестри и трима доведени братя. Заедно те са обикаляли Северна Америка в един пригоден за живеене училищен автобус, без досег с телевизия, в свят с книги и музика. Така Ласа още в детството си развива своя певчески талант и след време тя изненадва всички с неконвенционалния си дебютен албум.
След турнето, съпътстващо La Llorona, Ласа се премества във Франция, където сестрите й се изявяват в един цирк. Прекараните години в цирка са извор на вдъхновение за създаването на сегашния й албум. The Living Road е албум за живота на колела по пътя. В него има песни на различни езици - английски, френски и испански и е своеобразно продължение на La Llorona. И тук певицата умело смесва традиционния стил с модерна инструментация по един толкова чувствен и неповторимо изтънчен начин. В центъра на всичко обаче стои дрезгавият и прелъстителен глас на Ласа, без който албумът би звучал тривиално. Чуете ли веднъж Ласа, или се влюбвате безвъзвратно в нея, или това просто не е вашата музика.
Shirley Horn: May the Music Never End
Verve/ Universal, 2003
вокален джаз
****
Шърли Хорн е една от великите джаз вокалисти, една от малкото певици способни да напълнят със съдържание иначе захаросаните баладични песни, а топлият й леко дрезгав глас им придава изтънченост и емоционална дълбочина. Певицата влиза и в ролята на продуцент в дванадесетия си пореден албум за лейбъла Verve. С May the Music Never End в групата на Шърли Хорн са настъпили две големи промени - дългогодишният й музикален партньор басистът Чарлс Ейбълс умира през 2001 г. и на негово място тук застава Ед Хауърд, а самата Шърли Хорн е отстъпила пианото на Джордж Мъстърхейзи, като Ахмад Джамал се появява като гост музикант в Maybe September и This is All I Ask. И в този албум певицата не изневерява на стила си - разточителни, бавни песни с пространствени пиано акорди и нежен, задушевен вокал, който докосва сърцето и бавно се излива в ушите на слушателя. Всички пиеси са в бавно темпо и минорно настроение, като силно затрогващи са интерпретациите на If You Go Away, Watch What Happens и Ill Wind. Като слуша човек This Is All I Ask и May the Music Never End буца засяда в гърлото му - Шърли Хорн като че ли се сбогува с публиката. Силният й афинитет към тромпетисти, работила с Майлс Дейвис и Уинтън Марсалис, и тук проличава в сътрудничеството й с Рой Харгруув в леко суингиращите песни Forget Me и Take Love Easy. Единствено Yesterday е неподходящо избрана за този прекрасен албум песен, макар че и нея Хорн прави паметно. Тъжно е че певицата звучи уморено, но това придава допълнително и странно очарование на албума и го прави задължителен за всеки почитател на вокалния джаз.
Antibalas
Talkatif
Ninja Tune; 2002
aфробийт
**
За тази група могат да се кажат някои добри и някои не чак толкова добри неща. Нека да започнем от добрите - на първо място: те са едни адски, просто наистина адски големи фенове на афробийта! Защо? Защото обложката е дело на самият Гариокуу Леми (негово дело са обложките на почти всички албуми на Фела Кути) а музиката... на самият Фела! Спокойно, в момента не ви предлагам поредната конспиративна теория за тайнственото възкресение на някой нов "Елвис" (Фела почина преди шест години), просто парчетата които Antibalas ни предлагат тук са буквално копия на тези на Фела, при това до такава степен, че страшно бихме се усъмнили дали Феми, неговият син и продължител на традицията, ще успее да запише нещо така напомнящо ни за баща му! (авторските права тук са отделна тема) Има и друго хубаво - момчетата са разбрали, че войната е нещо лошо, а мирът - нещо добро (две от заглавията в албума са war is a crime и world without fear), това е О.К., само че в Либерия, Ангола и Босна, както и на всички нас, които някога сме били пионерчета, това е известно отдавна и посланието е поостаряло, или може би в Ню Йорк е актуално? Май... и там не е, по-скоро намирисва на маркетингова стратегия насочена към левичарски настроени тийнейджъри, които знаят, че е куул да носиш тишърти с Че. Усещам, че вече и вас ви обземат съмнения и всъщност единственото, което тук се случва, е, че тези бели момчета (например Анда Шилаги, Люк ОМейли или пък Джордън Маклийн - наистина са бели!) не могат да скачат или поне да надскочат ръста си и да разберат защо музиката на Фела е такава, каквато е - яростна, а посланията - безмилостно откровени, или може би ще трябва да изчакаме FBI да започне да им подслушва телефоните, NYPD да прекратява концертите им, CIA да убие майките им, а домовете им да бъдат разрушени от американската армия за да разберат? (Защото нещо такова направиха нигерийските диктатори с Фела) Опази боже! В началото бях споменал, че има и нещо не чак толкова добро (за тях и за новият им албум) - и то е, че след като чуете тази продукция, ще ви се прииска да чуете оригинала - никакъв проблем, напоследък, във връзка с комерсиалния успех на афробийта Universal преиздаде пълната дискография на Фела Кути, както и някои албуми на Тони Алън, те са буквално на една ръка разстояние, а пък и много по-близо до сърцето!
Pat Metheny
One Quiet Night
Metheny Group Productions/Warner, 2003
джаз
***
Един много интимен албум със съответната история, разказана накратко в книжката към диска от самия Метини. В началото се появява една нова китара - a baritone guitar, направена по поръчка от прочут канадски майстор, следва един особен начин за настройка на тази китара - a special low Nashville tuning. Всичко това се случва след последното турне през 2002, а за албума са подбрани и реинтерпретирани някои от любимите мелодии all time favorites като Ferry Across The Mercy, Last Train Home от любимия на всички ни албум Still Life (Talking) или My Song на Кийт Джарет. Албумът се появява по същия начин, както и The Melody At Night, With You на Джарет - и ако това заглавие не беше използвано вече, то албумът на Метини най-вероятно щеше да носи точно това име просто защото това е музика за миговете, в които сте сами. Метини също е бил сам със своята китара - записът е направен в неговия дом, проникнат е от домашен уют, без претенции, просто вечер и хубава музика за соло китара.
Various Artists
Electric Gypsyland
Crammed Discs, 2003
денсфлор брас
****
Докато многобройната плеяда родни продуценти, програмни директори и прочее люде, трудещи се в полето на опърпания местен „шоубизнес", се опитват да ашладисват англосаксонски поп в климатичните условия на Шоплука, белгийските продуценти от Crammed са на път да им измъкнат и малкото останало, от което наистина може да се печели. Става въпрос за нещо, което у горепосочените в най-добрия случай предизвиква снизходителна усмивка - музиката на балканските брас оркестри. Не може да се отрече, че за да се появи тази продукция, са хвърлени доста усилия - всеки здравомислещ диджей дори и не би помислил да се захване с нещо подобно. Оригиналите често са неритмични, инструментите фалшиви а музиката непозната. Може би поради това в този диск с ремикси едва ли ще откриете „здравомислещи" диджеи - това са имена, станали популярни именно с иновативността си и с умението да „чуят" различното. Никак не е случайно, че един от най-добрите ремикси - този на Fantasia for Clarinet, принадлежи на продуцентското дуо от Нови Сад Modern Quartet, близки приятели на родения в Сърбия бразилски продуцент Suba. Лече и Ванюс познават добре както музиката на Кочани, така и вкуса на клубната публика и миксът между акустичния звук на кларнет и хаус/дъб секвенциите звучи необичайно свежо. Необичаен е и латино-реге проектът на Lightning Head, продуциран и движен от Bigga Bush, (навремето част от британската дъб формация Rockers Hi-Fi). За да бъде обаче всичко тук наистина съвсем странно, ще открием и един от пионерите на минимъл/нойз рока - Арто Линдзи в дует с Мелвин Гибс и Mugur Mugurel - едно почти напълно декомпозирано и потопено в индъстриъл саунд парче на Taraf de Haidouks. Необичайно емоционалната електро-джаз версия на Cind Eram la на Taraf от Juryman е просто пленяваща с искреността си. Или ако ни позволите да обобщим с две думи - един добър урок за онези нашенци, които все още не са загубили напълно слуха си. Препоръчано!
Trio Mocoto
Beleza!Beleza!!Beleza!!!
Ziriguiboom/Crammed
самба нуева
***
Легендарното трио от Сау Паулу успя да се върне в музикалния бизнес по един наистина впечатляващ начин и след повече от двадесет години, в годините след 2001, музикантите не пропуснаха нито една от големите сцени (достатъчно е да се споменат само Womad и фестивалите в Монтрьо и Ница). В новия албум Beleza! Beleza!! Beleza!!! групата звучи свежо, грууви а съставът е обновен с гласа и китарата на Skowa. През седемдесетте тази формация беше определяща за бразилския поп, известен под съкращението MPB (Musica Popular Brasileira), а изпълненията им допринесоха в голяма степен за обновяване на самбата с влияния от стилове като соул, поп, рок и дори афробийт. Ако търсите бразилска версия на музиката на Джеймс Браун, това би бил един доста добър вариант.
The Strike Boys
Playtime
Stereo Deluxe/Soulfood, 2004
денсхол/електро/фънк
***
Достатъчен е изборът на гост-музикантите в тази продукция, за да послужи това като аргумент за познавачите. На първо място - датският дъб магьосник Emo Soegaard (албумът му This Is My Home вече е класика в жанра), тук е и госпожа MC Blaze, поради заслужената слава на която й е разрешено да се представи в този проект с цели две парчета. Чернокожата дама от NinjaTune се справя блестящо и безкомпромисният й рап хармонира перфектно с дийп-бийт секвенциите на дуото. Като контрапункт на това „хевиуейт" присъствие малко по-късно откриваме небесно-нежният глас на канадската вокалистка Сирина Дънбър, поставен в двусмисления контекст на една странна смесица от дийп-груув и спейс-ембиънт. Следва Еди Грийн (FunkSoul) и финалът е на DJ Malente. Слуша ви се нещо различно? Няма защо да търсите повече - просто времето за Playtime е дошло.