Меломан
ECM/ Дюкян Меломан, 2004
джаз
***
Този албум бележи завръщането след 17-годишна пауза на тромпетиста Енрико Рава в лоното на лейбъла на Манфред Айхер ЕСМ. Рава е смятан, и то с основание, за бащата на модерния италиански джаз и този албум го доказва по безспорен начин. Изтънченият лиричен подход ведно с леката хармонична мелодия са характерни за стила на италианския тромпетист. Рава записва Easy Living в Удине със същата група, с която свири през последните четири години. Албумът е спокоен и деветте композиции на Рава преливат една в друга. Напевната Cromosomi открива диска, а в напрегнато съзерцателната Sand диалогизират пианото на Стефано Болани и тромбонът на Джанлука Петрела. Рава прави напевно соло въведение в Algir Dalbughi, преди да увлече след себе си другите музиканти. Traveling Night пък започва с плътно и дълбоко земно басово изпълнение на Розарио Бонакорсо, за да се развие в стегнато хард-боп парче. Албумът завършва с лиричната балада Rain, която напомня изпълнение в малките часове в някой клуб, когато са останали малцина на бара, а музикантите, макар и уморени, свирят от сърце. Албумът е колкото поетично нежен, толкова и оригинално разнообразен.
Tuxedomoon
Cabin In The Sky
Crammed Discs/Cboy Records, 2004
авангард
****(*)
Преди 27 години група млади и много амбициозни абсолвенти на San Francisco City College издават един албум, който така и не успя да остарее - Half Mute. Преди една година, без да декларират някакви особени амбиции, същите музиканти от вече станалата култова група Tuxedomoon отново се събраха за няколко концерта. Реакцията на публиката беше такава, че те получиха солиден импулс и вдъхновение за създаването на поредния си шедьовър - Cabin In The Sky. Групата е в познатия състав - Пийтър Принсипъл, Блейн Рейнингър и Стивън Браун, а също и Люк ван Лишу (който се включва след 1983). Въпреки модерния саунд, изграден върху фузия от електронни семпли и акустични инструменти, звученето е останало непроменено, сякаш извън времето - съвременно, авангардно и класическо. Всъщност това е една от малкото групи, за която стиловите етикети са абсолютно неподходящи - в нейната музика се долавят всевъзможни препратки към пънк и ню уейв, джаз и класика и дори фънк и поп, без който и да е от тези стилове да влияе върху цялостния музикален облик. Изключително сериозна и ангажирана музика, поднесена със странна (само)ирония и намигване - нещо като имагинерен минимъл-поп, ако подобно нещо изобщо може да съществува. Композициите в албума се състоят от сравнително дълги инструментални парчета и кратки вокални пиеси. Атмосферата, в която ни потапят музикантите, е една необичайна поставангардна музикална ретроспектива от разбъркани импресии, странен имагинерен филм, в чийто саундтрак се появява сянката на Майлс, меките звуци на тромпета потъват в немска електроника, после Паоло Конти се редува с Дебюси и Майкъл Наймън, за да потъне към края всичко в някакъв сайбър-джипси хаос. Като гости в този албум участват още легенди - лично шефа на Crammed-Discs Аксак Мабул, както и Джон Макинтайър от Tortoise, електропоп магьосникът Tarwater и DJ Hell (поканен в продукцията благодарение на невероятния успех на ремикса на станалото класическо No Tears). Албумът е манифест на креативноста и свободата - при това появил се в един момент, когато бъдещето на музиката изглежда безнадеждно задушено от продуцентските формули на мейджърите.
Jean-Michel Pilc
Follow Me
Dreyfus Jazz/Sony, 2004
джаз
****
Дебютен албум при това соло пиано - обикновено подобни проекти са сигурна рецепта за провал на всеки, чиято кариера е в началото си. Очевидно е обаче че Жан-Мишел Пилк е изключение от правилото. Шестнадесетте композиции (между които и четири собствени), от които този албум е съставен, притежават изключителна изразна сила и ярка индивидуалност на стила. Стандарти като My Favourite Things, Ain’t Misbehavin’, Autumn Leaves или St James Infirmary, включени тук, са интерпретирани с един необикновено ясен усет за интимността или пък силата на чувства, скрити в тях, и едновременно с това собствения стил на изпълнителя и смелостта му да излезе извън рамките на познатите интерпретации прави албума вълнуващо-различен. Роден през 1960 и самоук музикант, Пилк впечатлява не само с брилянтна техника и ярка индивидуалност - неговите участия в съвместни проекти с десетката в съвременния джаз - музиканти като Рой Хейнс, Майкъл Брейкър, Маркъс Милър, Кени Гарет, Лени Уайт, Джон Абъркромби, Дейв Либман, Ришар Бона, Мишел Портал и още много други, го превръщат съвсем заслужено в една от звездите на съвременния европейски джаз. Сегашният дебют е блестяща демонстрация на сила, инвенция, чувство за свобода и пространство и дори, ако щете, чувство за хумор, бликащо от най-необичайни места в композициите.
Shiyani Ngcobo
Introducing Shiyani Ngcobo
World Music Network/Introducing, 2004
южноафриканска/зулу
***(*)
Шиани Нгкобо е южноафрикански певец и китарист и един от интересните представители на неотрадиционния зулу стил, известен като масаканда. Отличителни за музиката са бързият и едновременно хипнотичен ритъм на китарата и мелодична линия, изпълнявана едновременно във високите и ниските регистри. Текстовете не правят изключение от типичната за много африкански музикални традиции социална и политическа ангажираност, но специално за масаканда много интересни са едни доста характерни рап включвания в средата на песните, наречени исибонго, в които изпълнителите разказват за себе си и за отношението си към нещата от живота. Самият Шиани е един действително талантлив музикант, който напоследък печели популярност и участия в престижни фестивали като Splashy Fen в Дърбан, а също напоследък Fin de Siecle в Нант - Франция, (където критиката го нарече зулуския блусмен), както и толкова отдалечени едно от друго места като Норвегия, Бирма и Камерун. Това е и един от първите дискове от новата серия на World Music Network - Introducing.