Ако в киното има "чисто" американски жанр, то това е уестърнът. Преведен буквално, терминът означава "западен". Защото белязаните от него произведения разказват за живота в Дивия запад - онези просторни земи, които Щатите в течение на цял век завоюват и присъединяват към своята територия.

Тогава може ли да наречем "Бандата на Кели" уестърн, след като действието на филма се развива в най-източния край на света? Може - уестърни се правят не само в Америка.

В Европа каубойски филми се снимат от началото на миналия век, но за истински "континентален уестърн" се заговаря след "бума" на жанра в Италия през 60-те.

Тъкмо тогава изгрява звездата на режисьора Серджо Леоне (1929-1989). Скрит под американизирания псевдоним Боб Робъртсън, римлянинът реализира през 1964 уестърна "За една шепа долари". Заснет в Испания с оскъден бюджет, малоброен екип (актьорите са предимно италианци) и неизвестен изпълнител на главната роля, филмът (озвучен на английски с цел разпространението му в САЩ) превръща второразредния телевизионен актьор Клинт Истууд в звезда, утвърждава името на своя създател, открива ерата на апенинското нашествие в жанра. Успехът на "За една шепа долари" довежда до появата на други два филма - "За няколко долара повече" (1965) и "Добрият, лошият, злият" (1966). Така се ражда една от най-популярните трилогии в дълголетната история на киното за Дивия запад.

Филмите са посрещнати от критиката с ирония и дори присмех, възприемат ги (в най-добрия случай) като пародия на жанра.

Наричат ги "спагети" или "макарони" уестърни, охарактеризират ги като примитивни, елементарни, вулгарни. Днес творчеството на Серджо Леоне се изучава във всички киноучилища по света и е предмет на задълбочен теоретичен анализ.

Негови съмишленици при осъществяването на тези "бароково-монументални" творби са композиторът Енио Мориконе, превръщащ всеки филм в самостоятелно музикално произведение, операторът Тонино Дели Коли, придаващ зримота на "сънувания реализъм" на Леоне, великолепните актьори Клинт Истууд, Хенри Фонда, Чарлс Бронсън, Джейсън Робъртс, Лий ван Клийф, Джан Мария Волонте, Илай Уолах.

Серджо Леоне не само възкресява уестърна в Европа, но и го подхранва с нови идеи и образи, превръща го в сложно социокултурно явление. "Антигероят" на Истууд няма нищо общо с добродетелните каубои на Джон Форд.

Той е пройдоха, безделник, носен от житейското течение и търсен от закона. Той няма морал, убива без угризение и разкаяние, няма дори име - един от съвместите им филми (заснет през 1973) се нарича "Моето име е Никой" (този път само идеята е на Леоне, постановчик е Тонино Валери).

Не случайно нарекоха "новия" уестърн - "мръсен" уестърн. Ала "триптихът" на маестрото се отличава от класическите образци най-вече с отношението на неговия автор към насилието, с опитите му да "прокара" социални мотиви, да вникне в механизмите на кратката, но бурна история на Съединените щати.

Ашладисването на жанра начева в Италия, но скоро се разпространява отвъд Алпите. На изключителен зрителски успех се радват западногерманската поредица за Винету и Поразяващата ръка, ДЕФА серията с родения в сръбския град Лесковац "апах" Гойко Митич, плеядата унгарски заглавия, сред които блести "Под краката им свири вятърът". Дори силно идеологизираната съветска кинематография възприе някои от прийомите на уестърна, приспособявайки ги към естетиката на соцреализма - "Бялото слънце на пустинята" и "Свой сред чужди, чужд сред свои". Жанрът бе присаден и у нас - през 1986 г. едновременно се появиха "Съдията" на Пламен Масларов и "Степни хора" на Януш Вазов.

Доказателство за неувяхващата популярност на участвуващите в тях актьори Джоко Росич и Иван Кръстев е фактът, че двамата и днес греят в една реклама на ракия.