„Поради това казах на синовете Израилеви:

не яжте кръв от никакво тяло, защото

душа на всяко тяло е кръвта му; всеки,

който я яде, ще бъде изтребен”.

Левит (17, 14)

От векове човечеството следва тази библейска заръка. С нея не се съобразяват единствено вампирите - митични същества, хранещи се с кръв. Според вярванията във вампири се превръщат „нечистите” покойници - самоубийци, неизповядали се престъпници... Преданията уверяват, че ухапаният от вампир сам става такъв - вампирясва. Да се прогони вампир може с кръстен знак, чесън, желязо, камбанен звън, ала за неговото унищожаване е необходимо само едно - да се прободе сърцето му с добре подострен трепетликов кол...

Мнозина са творците, привлечени от загадъчната природа на тези странни същества. Но за баща на романа на ужаса се приема Брам Стоукър, който през 1897 публикува прочутата си книга „Дракула”. Ирландецът ползва мотиви от прикарпатската легенда за граф Дракула, в основата на която е историческата личност на войводата Влад Топес, живял през XV век в Трансилвания. Заради своята жестокост този средновековен феодал бил наречен син на дявола (на румънски - драгуле, дракула). Стоукър пренася действието в съвременния му Лондон, изгражда романа в документален стил. Това са част от причините, които превръщат „Дракула” в сензация.

Киното жадно протяга ръце към бестселъра на Стоукър. През 1922 в Германия е осъществена първата екранизация, озаглавена „Носферату - симфония на ужаса”. Режисьор на творбата, превърнала се в образец за филм на ужасите, е Фридрих Вилхелм Мурнау. Макар че променя съществено литературния първоизточник (мястото на действието, имената на героите), големият немски кинематографист остава верен към духа на романа. „Носферату” започва в Карпатите, където живее граф Орлок, оказал се вампир, наричан Носферату (ролята превъплъщава Макс Шрек, чието фамилно име означава ужас). Той и посредникът на сделки с недвижими имоти Хутер се отправят с кораб към Бремен. Любопитна подробност - пътят им минава през Варна (това споменават надписите на филма). По време на пътуването екипажът измира, плъхове плъзват по палубата...

Втората адаптация е дело на американеца Тод Браунинг. Неговият „Дракула” (1931) се придържа повече към успешната пиеса, вдъхновена от романа на Стоукър. В главната роля е Бела Лугоши - актьор, участващ впоследствие предимно в хорър филми. Произнесените от него три думички „Аз съм Дракула” стават най-прочутата фраза в историята на жанра.

Въпреки пороците си граф Дракула е приет с въодушевление от публиката. Макар че жертвите му жадуват да се отърват от него, продуцентите не желаят това. Те осигуряват дълъг и плодотворен екранен живот на своенравния си любимец. През 1936 се появява „Дъщерята на Дракула” на режисьора Ламбърт Хилиър (отново с Лугоши). Поредицата е продължена със „Синът на Дракула” (1943) на Робърт Сьодмак с прочутия Лон Чани, „Домът на Дракула” (1945) на Ърл Кентън, „Кръвта на Дракула” (1957) на Хърбърт Строк, с двата филма на англичанина Терънс Фишър „Дракула” (1958) и „Дракула, принцът на мрака”... А и с много други „жизнерадостни” заглавия като „Жените на Дракула”, „Дракула е излязъл от гроба”, „Опитайте кръвта на Дракула”, „Белезите на Дракула”, „Дракула, 1972 от н.е.”, „Сатанинските обреди на Дракула”... Изброеното дотук е снимано в Америка, но филми за Дракула се правят и в Италия, Испания, Канада, Япония...

През 70-те зловещият вампир отново напомня за себе си в едноименниците „Дракула” (единият на Дан Къртис, другият на Джон Бадъм) и „Носферату, фантомът на нощта” на германеца Вернер Херцог. Друг голям режисьор, Франсис Форд Копола, реализира през 1992 филма „Дракула на Брам Стоукър”. „Гаргара с карпатския син на дявола пък си прави майсторът на пародията Мел Брукс в „Дракула: Мъртъв и доволен” (1995).

Това е положението - единствената светлина, от която вампирите не се боят, е тази на прожекционния лъч от киномашината!