В обширен репортаж на “Ню Йорк таймс” отпреди седмица се разказва за най-горещия хит и кулинарна тенденция в Гърция: превръщането на местната кухня във "висока" (Haute Cuisine). “Нашите маслини и подправки са като гъшия дроб и трюфелите - така и ще ги поднасям, като деликатеси”, казва собственикът на един от най-шикозните и скъпи ресторанти в Атина, където тези дни върви и международна конференция за средиземноморската кухня. Той решил да остави ястията непокътнати, но да ги представи в друг контекст.

Други готвачи вървят в същата посока, но по различен път. Те експериментират и прилагат изучените техники във Франция и Испания към ястията, които вече са се превърнали в клише за гръцката кухня, с други думи, използват традиционни продукти по нетрадиционен начин. Гръцката салата например се приготвя от домат във вид на замразено сорбе, чушките и сиренето фета са желирани, а червеният лук на кръгчета е изпържен. Маслините пък се поднасят във вид на паста по ръба на чинията…

Е, как ви звучи? Със сигурност доста ексцентрично, но начинанието се оказа печеливш ход, който отново

обърна погледите към “храната на Омир”, въпреки че тя вече си е извоювала място в световните кухни. Отворете жълтите страници на който и да било голям град и ще видите, че най-често ресторантите са разделени на френски, азиатски (тай, виетнамска, китайска), ориенталски (тук влизат и турските), да речем, корейски и съвсем отделно - гръцките.

А това никак не е маловажно. Отдавна се е потвърдила истината, че храната е

важна част от т.нар. брандинг на държавите

когато страните в името на популярността и добрия имидж впрягат всичките си ресурси - географски, исторически, културни, етнически, кулинарни - и ги превръщат в свои запазени марки. В някои случаи брандингът е цялостна държавна стратегия, но много по-интересни са случаите, когато той минава през отделен детайл. И тук националната кухня сякаш се оказва един от най-лесните и успешни “брандингови инструменти”. Логично и обяснимо: всеки рекламен специалист ще ви каже, че за да се запомни, рекламата (а това в крайна сметка си е реклама на държава) трябва да предизвика емоция. А миризмите и вкусът остават най-дълги дири в паметта. Едва ли също е случайно, че най-често народите се определят, или по-скоро обиждат през храните си - освен употребяваните и при нас жабари, макаронаджии или мамалигари, известни европейски народи са наричани в груб превод чесньовци, киселозелковци и ростбифи.

Не са случайни и пуническите войни и безкрайните лакърдии в търговската комисия на ЕС за права над наименованията и стандартите на националните гастрономически съкровища. Гърция например води дълга борба за сиренето фета, маслините “Каламата” и напитката “Узо”. Италианците успяха да извоюват защита над сиренето пармезан - постанови се, че то е едно-единствено и може да идва само от долините на р. По.

Преди две години англичаните изрекоха сигурно най-еретичната мисъл от гледна точка на Италия:

“лазанята е английско ястие”

Толкова английско, че историците проверили и открили, че тя съществувала в рецептурник на кралския двор от XV век. Представете си как крал Ричард III, докато понакуцвал из двореца, си боцвал парченце лазаня и се вдъхновявал за пъклените си злодеяния. А в това време италианците и хабер си нямали от това ястие. Вероятно и на комисарите тази сцена им се сторила доста неправдоподобна, затова не оставили англичаните да спечелят казуса.

За да спечелиш емблемата обаче, е нужен железен стандарт.

Ирландските пъбове например, които популяризират храната, пиенето и изобщо стила на забавление, продават марката с драконовски изисквания за име, място и особено за интериор на кръчмите си. Те вървят и със специални наръчници за поведението на барманите и днес наред със сандвичите в "Макдоналдс" халбата "Гинес" също е икономически индекс.

Япония се отвори за света още след Втората световна война, но истинското й разтваряне стана първо с експорта на тайните на чайната церемония, а по-късно, през 80-те, със световната инвазия на суши баровете.

Япония научи хората да ядат сурова риба

- едно хранително табу, прекрачвано исторически само от най-бедните и то в земи с излаз към море.

Има и провалили се опити. Корея е известна със своето ким-чи, но там се яде и кучешко месо. По време на футболното първенство в Сеул и Токио собствениците на ресторантите за кучешко направиха много усилия да накарат чужденците да го харесат. Тук удариха на камък. Интерес така и не се яви, сякаш всички се подплашиха от сянката на Бриджит Бардо.

Днес тепърва се повдига желязната гастрономическа завеса. След приемането на първите десет членки на ЕС един от първите въпроси на Запад, след като научиха столиците, беше какво ядат тези хора. С различен успех производителите на замразени и готови храни от тези страни започнаха да атакуват западните пазари. В момента например заедно с равиолите и ньоките в много супермаркети са и полските пйероги.

Не е зле да се знае - любопитството наистина е голямо и успешното му задоволяване може да свърши много по-добра работа от всякакви презентации и преведени химни.

-------------------------

Короната на гръцкото мезе - тарама салата. Съветвам ви да не експериментирате - не желирайте и не я превръщайте в сорбе:

150 гр. тарама хайвер

1 чаша бял хляб без кора, най-добре франзела

2 скилидки чесън - на много ситно

половин главичка лук - също на много ситно

сок от 1 лимон

половин чаша зехтин

Накисвате най-напред хляба във вода, а после го изцеждате много добре. Слагате всичко заедно в дървено хаванче и започвате да биете сместа до припадък, като през това време прибавяте малко по малко зехтина (за да не ви откажа, спокойно можете да използвате и миксер). Когато стане гладко , добавяте една чаена лъжичка студена вода. Слагате в хладилника да се изстуди добре.

Поднасяте със сухарчета или с тънко нарязани печени филийки.