Откакто знам, че ще пиша тази статия за Явор Гърдев, в съзнанието ми непрекъснато се връща споменът за моето първо интервю с него. Бях начинаеща репортерка в едно телевизионно предаване, а той току-що беше направил спектакъла „Верона” в Народния театър. Спомням си, че се отправих към разговора със свито сърце, защото си бях създала представата за Явор като за свръхинтелектуален и ужасно начетен човек (възпитаник на Класическата гимназия, магистър по театрална режисура и магистър по философия, все пак!), на когото е изключено да бъда достоен събеседник. Не помня как мина самото интервю, но помня чувството, с което си тръгнах от него - лекота и задоволство от разговора с един симпатичен, уравновесен и съвсем интелектуално непрезрителен човек. Сега знам, че срещу себе си имам духовит събеседник и даже малко си завиждам за това, което ми предстои. Бързам още в началото на тази статия да предупредя, че тя няма да е лишена от пристрастия. Пък и не вярвам, че както за изкуството, така и за хората на изкуството може да се говори безпристрастно.

Вървим към лятната градина на „Мото” и Явор се шегува с последните си медийни изяви - главно политически интервюта. Става любопитен, когато му казвам, че сега целя по-скоро лайфстайл разговор. „Така ли? О, ужас! Какво ще говоря?!”, казва Явор с тон, който в първия момент умело заблуждава, че е сериозен. Подминаваме входа на заведението и това ме навежда на мисълта, че Явор не го посещава често - както него, така и другите модерни места в София, препълнени с хора, чиято суета засенчва блясъка на скъпия интериор.

Фотографът Ники избира най-удачната за снимки маса, а Явор хвърля бегъл поглед на менюто. Сервитьорката се оказва наблизо и той се консултира с нея за видовете паста. След миг колебание се спира на равиоли с малка бира и бодро ме подканя: „Хайде, че животът тече и си отива.” Аз искам да разкаже повода за предстоящото си пътуване във Великобритания. „Става дума за една радиодрама, която направихме преди две години.

Нарича се Тhe Gate Of Europe. Идеята възникна в Германия на фестивала за радио и телевизия „Гран при Юръп”. През 1999 г. една наша съвместна продукция с Асен Аврамов и Георги Тенев спечели наградата за най-добра европейска драма. После почти повторихме успеха с друга наша радиопиеса - „Цитаделата”, която също беше добре посрещната. Тогава от "Юръпиън броудкастинг юниън" решиха да направят представяне на няколко водещи творчески и продуцентски екипи в Берлин и там се роди идеята за нов българо-датско-хърватски проект. Той беше записан през 2003 г. на хърватския остров Хвар в Адриатическо море.

Трите екипа работиха заедно по звукозаписа, след което всеки един от тях трябваше да направи монтаж на своя версия в собствената си страна. Това е първият подобен радиопроект, който се ражда в европейското пространство. Сега ще представяме публично всяка една от трите версии в Манчестър, в местния клон на BBC.”

Слушам обстойния разказ на Явор и си мисля, че той е от онова младо поколение българи, за които отдавна няма граници в изкуството. Космополитизмът е естественото им състояние. Това е поколението творци, което има отговорната роля да създава адекватна визия на България пред света. Явор споделя, че за него всеки нов контекст може да бъде превърнат във витална работна среда, в която да се почувстваш у дома си. Припомням си всичките основания за това негово ненатрапчиво самочувствие: международно представените му спектакли “Квартет” и “Марат/Сад”, френския му експериментален проект „Носферату, този отвътре”, заснетите в Германия и Франция кратки арт филми “Разколников-обсесия” и Bedspotting, както и последният голям театрален проект - „Бурята” на Шекспир в Турция. Явор пояснява, че той ще бъде показан в България на фестивала "Варненско лято" на 4 юни. Разказва, че продукцията е реализирана миналата година в град Адана в Турския държавен театър.

Участват 18 актьори, а творческият екип е от България и включва него самия, Никола Тороманов, Калин Николов и Деница Серафимова. „За мен последните 14 години бяха години на много интензивен културен обмен. През това време участвах в много международни фестивали и проекти. През 1991 - 1992 г. бях безкрайно любопитен към света, който дотогава все още беше затворен за мен. Това любопитство съвпадна и с възрастта, в която човек има най-голяма нужда да пътува. Разбира се, знаех доста неща, защото съм възпитан в европейския културен канон, със старите езици и култури на Европа, но когато човек се срещне лице в лице с европейския бит и жизнен стил, тогава разбира, че познанията му са били само частични. Тогава чуждостта представляваше емоционална и познавателна задача за мен. Сега вече се ориентирам доста добре в различните европейските контексти, чувствам ги по-близки.

В този ред на мисли се сещам, че Явор се включи в кампанията на БНТ „Доброволци за Европа” и го моля да коментира еуфорията около подписването на договора за присъединяване към ЕС, както и собствената му визия за евробъдещето на България. „Смятам, че пътят на България към ЕС - независимо че може да срещнем доста препятствия, включително и унижения - е верният път. Всеки друг път е изолационистки и би ни поставил в позиция на самотност, която ние сами по себе си за съжаление нямаме ресурс да издържим, казва Явор и допълва: Нашият национален и културен проблем не се състои толкова в задачата да спечелим уважението и доверието на другите, а да спечелим собственото си уважение и доверие. Едва тогава ще развием спокойно и стабилно, а не комплексарски истерично самочувствие.

Въпросът за самочувствието е действително много важен. Мисля, че трябва да се потрудим доста, за да преодолеем комплекса на малката нация и език, комплекс, който много лесно може да се трансформира в национализъм на обидените. Според универсалното правило нациите най-много се хвалят с качествата, които най-малко притежават, а за съжаление не може да се каже, че ние сме опровержение на това правило. Много ми се иска всичко да мине без сътресения и да не развием синдрома на недолюбваното дете на Европа.”

Връщам разговора в полето на театъра. С последователна упоритост, странейки от всякаква арт снобарщина, Явор Гърдев направи емблематични спектакли. Когато получи първата си голяма награда, той излезе и каза: „Благодаря ви, че се себепреодоляхте, за да ми дадете тази награда.” После заваляха отличията. Тази година дори представлението му „Пухеният” получи най-много номинации за „Аскеер”.

За хората на изкуството по принцип е непосилна тежест да класират собствените си произведения. Всички обикновено изтъкват метафората за майката и децата и бързат да отбележат, че нямат любима своя творба. Явор Гърдев обаче е изключение и от това правило. Той не се притеснява да каже, че всяко негово представление му е важно: „Живот по три” - с внимателното култивиране на емоциите и чувствата, „Пухеният” - с режисьорското разтваряне в актьорите, но има две представления, към които е много силно емоционално привързан и са изключително важни етапи в развитието на стила му - „Квартет” и „Марат/Сад”. Разказвам му как преди шест години съвсем случайно се озовах на „Квартет”. Играеше се в старата сграда на „Сфумато” на „Цар Освободител”. Бях се подготвила за екстремна вечер с хаотично обикаляне по актуалните столични клубове, но някой от компанията предложи да започнем нетрадиционно - с гледането на "Квартет". След края на спектакъла бях в шок, прибрах се вкъщи и се затворих в стаята си. „Да, ето виждаш ли! „Квартет” се оказа важен за хора, чувствителни към този период в живота на човешката личност, когато тя съзрява; периода, когато всички врати са отворени пред теб и ти попиваш света и цялата му свежест с всичките си сетива, след което вратите бавно започват да се затварят една след друга зад теб и неумолимо усещаш, че никога повече няма да се отворят."

Настоявам да поговорим и за „Марат/Сад”, защото и от него имам ярко впечатление. Представлението гостува две вечери на сцената на Народния театър. Едва успях да вляза в препълнената зала. Вътре се беше изсипала цялата театрална гилдия в България.

Спектакълът беше толкова разтърсващ и многопластов, че накрая исках да е филм на видеокасета, която да си връщам отново и отново. „Марат/Сад” е най-трудното представление, което съм правил. То беше свързано с огромна доза риск, който всички ние поехме. От самото начало се знаеше, че представлението ще бъде гледано от много публики - българска, немска, холандска, френска, белгийска. Да направиш представление, което да се потопи в раздиращите обществени, нравствени и естетически противоречия на собствената ти национална култура и да бъде едновременно стилово валидно и в другите култури, да може да им разказва на езика на емоциите за дилемите на собствената ти страна, е ужасно трудна работа. "Марат/Сад" за мен е свързан с най-голямо откъсване от задължителните правила за театър. Бяхме си дали сметка още в самото начало, че ще станем публично раними след този спектакъл, и много се радвам, че не свалихме гарда."

Усещам вълнението на Явор от спомена за това представление и му предлагам да хапне, преди яденето да е изстинало съвсем. Той се шегува с Ники, че е изснимал цялата карта на фотоапарата. Аз веднага използвам обрата в настроението и питам Явор дали се чувства от хората в България, които създават прословутия лайфстайл. „Не!”, заявява ми той толкова категорично, че обезсмисля всичките ми по-нататъшни въпроси за това къде си почива, какво е хобито му, каква музика слуша и т.н. Явор разбира накъде бия и отново се шегува: „Чакай сега, ти искаш малко “човешки” профил, така ли? Малко за семейството, за бебето, за кучето? По пантофи един вид? Амиии, по празниците бяхме на Балчик с бебчо Стефан, с кучето Etwas и с жена ми Ангела...”, пунтира Явор обичайните отговори на подобни въпроси. Аз обаче се хващам за думата му и го питам как все пак се разтоварва от изтощителния работен процес. „Почивка като нищонеправене при мен няма, обяснява той. Работата ми е свързана с перманентно разширяване на кръгозора.

Една книга, която съм прочел в свободното си време, в даден момент може да се окаже петдесет пъти по-важна за творчеството ми от цялото ми образование. Така че аз много уважавам това, което животът ми поднася, обичам да познавам света и емоционално, и рационално. Ето например вчера гледах филма на Фатих Акин. „Срещу стената.” Ами, да ти кажа: Евала! Едновременно смислено, емоционално наситено, просто и вълнуващо. Чудесно е да познаваш другостта, а тя се познава най-добре и най-безболезнено чрез изкуството. Даже, да ти кажа, и едно заблудено петсекундно преминаване през телевизия „Планета”, докато сърфираш по каналите, може да придобие познавателна стойност за мен. Мярваш някакъв си клип, с който нито имаш, нито искаш да имаш нещо общо, и веднага започваш да опознаваш другите. Това е важно, незаменимо."

Имам известни наблюдения върху семейства на артисти и знам, че те не са пример за подражание. Артистите и в реалния живот не се отказват да играят, но Явор и затова има логично обяснение, пречупено през личната му призма: „Старая се профилактично да разделям работата от семейството, защото моята работа е свързана с емоции, тя не е изпълнение на рутинни процедури.

От мен се изисква да произвеждам емоционален свят, а това е много изтощително. Необходима е някаква хигиена, поради което се опитвам да отделям двата свята - този, в който генерирам в себе си емоции, за да творя, и този, в който имам чисто лични емоции. Сигурен съм, че тези светове могат и много тежко да конфликтуват, ако се объркат, ако започнат да си пречат, ако единият свят прояви ревност към другия и започне да му изяжда територията. Но в това отношение засега нямам никакъв проблем. Щастлив човек съм тоест.”

"Смятам, че пътят на България към ЕС е верният път. Всеки друг път е изолационистки и би ни поставил в позиция на самотност, която ние сами по себе си нямаме ресурс да издържим.

Нашият национален и културен проблем не се състои толкова в задачата да спечелим уважението и доверието на другите, а да спечелим собственото си уважение и доверие. Едва тогава ще развием спокойно и стабилно, а не комплексарски истерично самочувствие. Въпросът за самочувствието е действително много важен. Мисля, че трябва да се потрудим доста, за да преодолеем комплекса на малката нация и език, комплекс, който лесно се трансформира в национализъм на обидените.

Според универсалното правило нациите най-много се хвалят с качествата, които най-малко притежават, а за съжаление не може да се каже, че ние сме опровержение на това правило."