Минаха две седмици, през които много вино се изпи. Дори да споделяте светотатството, че то е просто оставен да вкисне гроздов сок, виното, нека се съгласим с един писател, е единственото нещо, което може да развесели нас, възрастните, без никакъв повод.

Символ на юдео-християнската и гръко-римската цивилизации и на естествената връзка на човека с природата, виното трупало своята История и истории през вековете, постепенно се оттегляло от сакралните си функции, за да влезе в своята светска и социална изява. Станало “провинцията на елита”, после белег за статус, междувременно се превърнало и в

крайъгълен камък в познанията на всеки сноб

Както се случило, това първо станало на френска земя. И не случайно тъкмо Франция е отправната точка на един документален филм, наскоро появил се по световните екрани, който разкри конфликтите и драматизма, които като на бойно поле днес съпровождат битието на виното. В битките са въвлечени фамилии като Монтеки и Капулети, агресивни корпорации, идилични селяни, цели държави.

Истински бури в чашите вино...

Режисьорът на “Мондовино”, Джонатан Носитер казва, че

накъдето върви виното, натам се е запътил и светът

Носитер е американец, но живее в Бразилия и очевидно е засмукал от най-благодатна почва за антиглобализма.

Действието на филма се развива на три континента, и представя над два часа интервюта с производители, консултанти, вносители и критици. “Мондовино” прилича на филмите на Майкъл Мур - манипулативен и черно-бял, но не като кадри, а като позиция. А също и с умението си да кара определени хора да изглеждат пълни глупаци пред камерата. За сметка на това обаче е събрал най-важните от тях.

В продължение на повече от два часа внушението е за гигантското влияние на американските фирми върху независимите европейски производители. Резултатът? Както винаги, където е намесена глобализацията - пагубно влияние на конгломерати, консултантски фирми, а и разбира се, на всемогъщите критици. Патосът нараства и разбираме, че от люлка на цивилизацията виното се е превърнало във “вектор на корпоративната революция на Рейгън и Тачър”. Така се озоваваме в един хомогенизиран свят, в който сме изгубили почва под краката си.

А на езика на виното това означава

изчезването на terroir

Пак на този език това означава пропукването на най-голямото тайнство в митологията на виното - че неговото качество е функция на мястото, от което идва. Срещу него се изправя идеологията на технологията - тя е толкова напреднала, че може да предложи на лозята не само същата по качества почва, но ако трябва ще симулира и същия лунен лъч…

“Вселената на виното сега е разделена на съпротива и колаборационисти”, казва

във филма един американски вносител. На бойното поле от едната страна е Еме Гибер, срещу него - фамилията Мондави.

Еме Гибер, собственик на изба в областта Лангедок, е в ролята на водач на съпротивата, и следователно от добрите. “Виното умря”, казва, явно благодарение на (е, на чий друг?) американски заговор. Следват обвинения в ековандализъм, аграрен империализъм и каквото друго ви хрумне.

Срещу него се изправят купчина злодеи, но най-могъщите са братята Мондави. Американските индустриални гиганти са символ на влизането на долината Напа в световната карта на виното. Като име Мондави е това, което като място е Бордо. За мнозина обаче те са представителите на макдоналдизацията в света на виното.

Другият “злодей” е критикът сомелиер Робърт Паркър

Историята му е толкова интересна, че заслужава отделно внимание. Във всеки случай това е човекът, чиито нос е застрахован за един милион долара,

защото от него зависи кои бутилки ще се продават в света и кои ще събират прах. Паркър е властелинът на гроздето, който въведе системата за оценяване от 100 точки и оттогава - явлението паркъризация. Economist нарече небцето му енологичният еквивалент на мозъка на Айнщайн. Въпреки че много пъти е получавал награди и почести във Франция, той изрече и най-голямата ерес в тази страна - terroir е пропаганда, параван, зад който се крият и най-посредствените вина.

Филмът е фокусиран върху опитите на Гибер да осуети намеренията на фамилията Мондави да стъпи в областта Лангедок. Въпреки че печели битката, според Носитер той е загубил войната. Робърт Мондави наистина се оттегля и с това си решение се представя по-скоро като мъдрец, а не като империалист. Бидейки на 90 години, той явно си е дал сметка, че животът е достатъчно кратък, за да го посвети на разправии с един упорит френски селянин.

Битката е величава - това е вечната война между тези, които вече имат монопола, и тези, които искат да го придобият. В този смисъл героите не са грешници и светци, а губещи и победители. Тепърва ще се развихря конфликтът между традиция и технология, думи и цифри, разнообразие и стандарт, при това далеч не само в полето на виното.

Впрочем тътенът на френска земя започва още преди 30 години. През 1976 на дегустация в Париж калифорнийското каберне побеждава френското бордо. На всичкото отгоре дегустаторът, след като забол нос в чашата с американски продукт, притворил блажено очи и бликнал във възторг: “Ах, най-сетне, най-сетне… Отново във Франция!“

Предлагам ви една рецепта, която кой знае защо е известна под името солена палачинка “Кала”.

Тя е подходяща, особено в ситуациите, когато чакате гости на чаша вино, нямате никакво време, а и сирената ви са твърде малко и не в най-привлекателната си форма за поднасяне.

В зависимост от големината 3-4 яйца

1 чаена чаша прясно мляко

1 чаена чаша брашно

70 г масло

щипка сол

различни сирена, според вкуса и наличността, но задължително трябва да има някое от сините

парченце кашкавал

В четвъртита тавичка разтопявате на фурната маслото.

Разбивате яйцата с брашното, млякото и прибавяте щипка сол.

Изсипвате това тесто в тавичката и го слагате отново във фурната, докато се изпече.

Нарязвате сирената, две кисели краставички, може и каперси, поръсвате с черен пипер. Изсипвате тази смес в изпеченото тесто по средата, след което го загъвате от двете страни. Настъргвате кашкавал и отново го слагате във фурната, докато кашкавалът почервенее.