Вървя към срещата с Димитър Дудренов и прехвърлям през главата си всички думи, с които може да обозначиш едно малко плавателно средство - лодка, скутер, катер, яхта, ладия, шхуна, гемия... Докато стигна до мястото на срещата - ирландски бар, се спирам на последната. Най-често се завърта в обращение. Часът е почти 11. Време, в което дори не подозирам, че разговорът ми с единствения официално вписан във Варненската занаятчийска камара корабостроител ще ме отведе до Несебър и някога недокоснатия от цивилизацията плаж на Иракли.

Той идва леко запъхтян, с почти незабележима нервност. Притеснява се от светкавицата на фотоапарата, насочена към него. Поръчва кафе и студен чай - лимон. Казва, че не обича да е център на внимание. След което започва да разказва са семейното увлечение по фотографията и за плановете си след месец-два да поснима "малко лодки, малко море, сърфисти, изтегляне на мрежите...". Неща, които, навързани едно за друго, навяват асоциации за фотоваканция и безбрежния бяг на вълни. В хода на разговора установявам, че често прави дълги отметки с разкази, които придават допълнителен цвят на случките, за които разказва. Неусетно правя сравнение със скачащите от тема на тема политици. Давам си сметка, че в нито един от допълващите си разкази не пропусна да се върне там, откъдето е тръгнал. Признавам се наум за победена и така разговорът неусетно, макар и едностранно в началото, преминава на "ти".

- - - -

Роден е в Дралфа. "Знаеш я, нали? Гарата, в която сега затъна влакът при наводненията. Но фамилията ми е дряновска." Родът му е от близкото до Дряново село Ганчовец. Оттам неусетно "до Дряново" преминало във фамилията му - Дудренов. Завършил е механотехникума в Горна Оряховица. Време, от което му е останала любовта към поезията. Обича да рецитира. Спомня си, че като ученик една вечер в края на септември 1962 г. е чул Константин Кисимов да рецитира "Перущице, Перущице...". "Няма как от този глас, разнесъл се над цяло Търново и околността, да не те побият тръпки."

Питам дали след 35 години все още открива магия в лодките. "Магия? О, да!" Отговорът идва бързо и категорично. "Аз лично трудно ще открия магията, но усещам нещо друго. Съдбата ме е подредила така, но съм й благодарен. Когато бяхме студенти, беше атрактивно да се занимаваш с малки плавателни съдове - катери, яхти, скутери. Имаше тръпка да се състезаваш. Бях атлет, но направих травма на крака. Насочих се към хандбала, прекъснах. Качих се на корабите. После хобито стана професия. Но тръпката остана..."

След техникума завършва корабостроене в тогавашния МЕИ (сега Технически университет). Докато учи, прекъсва за година. За да изхранва семейството си. Работи като докер на пристанището. Усмихва се и обяснява, че и преди 40 години командите "вира" и "майна" са замествали "нагоре" и "надолу". Не го е страх от работа - предпочита залудо да работи, отколкото да стои бездеен. Сякаш прочел мислите ми, посочва, че след 10 ноември никога не е бил притеснен, защото има две ръце и нещо между ушите. Смята, че на докерския си период дължи умението си да намира общ език с всекиго. "Аз съм нормален човек. Мога да взаимодействам нормално." Харесва Юлий Цезар. Аполитичен е. "Няма нищо лошо, когато хората те смятат за Бог, лошо е, когато ти самият се почувстваш така", цитира ми Цезар в опит да обясни впечатлението си от политиците.

След дипломирането си остава в катедрата и създава лаборатория по теория на кораба. Работи в бившето ДСО "Корабостроене". После на дневен ред идва работата в Института по корабостроене. Започва като проектант във военната програма заради познанията си в стъклопластмасовото производство. На 36 години става главен конструктор. "Прецедентите бяха два. Първо, бях най-младият и, второ - бях редник, докато всичките ми колеги бяха офицери. Това най-личеше по снимките. Всички в униформи, аз в костюм.

Първият ми кораб беше хидрограф - торпедолов. Не бях доволен от себе си, но направихме общо три такива кораба. Два от тях бяха за България..." Изречението остава недовършено. В настъпилата пауза питам къде е третият. Той се усмихва и казва: "А, продадохме го. На нашия политически приятел Кадафи." От 11 години е в борда на директорите на "Пасат" - Царево.

Твърди, че е от поколението българи, които са се реализирали. Съгласявам се с него, когато казва, че ако имаше поне три такива поколения реализирани българи, ситуацията в страната би била много по-стабилна. От проектирането до построяването - от А до Я, през ръцете му са минали три големи кораба. Още около 8 е преоборудвал, други 10-ина, върху които е работил, са стигнали до някаква проектна фаза. В последните си разработки - малотонажно корабостроене, започва номер 85. Сред последните му реализирани проекти е гафелната шхуна "Скития". "На Милкана и Миро, а Милкана е дъщеря на Александрина Милчева. На освещаването на шхуната преди три седмици, като запя "Многая лета" и всички останали заглъхнахме, включително и попът."

"Скития" е реплика на шхуната "Америка", която през 1851 г. печели най-престижната регата в света - "Купата на Америка". Милкана я видяла, влюбила се в нея и поиска да я има."

Корпусът на "Скития" е от стомана, но Митко Дудренов харесва най-много дървото. Казва, че е най-добрият материал. И най-топлият. Стоманата е най-евтина. Стъклопластмасата пък е най-издръжлива и най-лесна за поддръжка. Иначе обича да работи "с материала, за който стигат парите на клиента". Любимият му кораб - този, който се движи най-бързо. Започвам да се смея, когато установявам, че приема за нормално моето "любовно" увлечение по "Калиакра".

Изненадващо за мен Митко Дудренов предпочита пасажерските кораби. "Най-атрактивни са. При тях можеш най-добре са видиш компромиса и баланса между устойчивост, безопасност, комфорт..." Задава ми въпрос дали знам кой е Томас Андрюз. Два на нула за него!

Андрюз, който е втората му любима личност, се оказва главният конструктор на "Титаник". Започвам да прелиствам в ума си и се сещам, че макар името да не ми говори нищо, след потъването на "Титаник" това е човекът, който понася най-големите обвинения. Хванал кутията цигари в ръката си, Дудренов ми обяснява защо всъщност е потънал "Титаник". Споменава за броя на наводнените отсеци, както и че на същия принцип като пасажерите се конструират и военните кораби и най-вече подводните лодки. Докато ми говори, аз се сещам за "Курск" през лятото на 2001-ва. За клаустрофобичното настроение, което ме обхвана, когато за първи път слязох в подводницата "Слава", за люковете, които тогава бяха отворени, и за онзи размит мръсносиво-черен цвят на Понта Евксина, който може да видиш само в пределите на (не)гостоприемното ни море и в който въпреки всичко няма начин да не се влюбиш.

На него му върви на 13. Казва, че рядко прави компромиси. Никога в професионалния си живот, но в личния се налага. Заради баланса и отношенията между хората, в които доброто преобладава. Иначе не бихме оцелели.

След него корабостроене завършва и синът му Иван. Като втора специалност. Бащата обаче разбира постфактум, случайно и след близо година. Снахата също е завършила корабостроене. Интерес към лодките проявява и 6-годишният му внук. Питам как съпругата му приема толкова много корабостроители. През смях разказва, че е свикнала и се е качвала на кораб само веднъж в живота си.

Мечтае за собствена яхта. Решавам, че не съм разбрала и искам потвърждение. "Нямам. И няма да имам. Ако започна да я правя, ще ми отнеме много време и не знам дали въобще ще я довърша. Това няма да ми хареса, онова може да се направи и по така... За едно конструктивно решение има много варианти." Предлага ми да отида с него до Несебър, където ще носи експлоатационната документация за две плоскодънни яхти. "Откога не си ходила в Несебър? Ще научиш още нещо, а и ще си продължим разговора."

Влюбен е в историята, в което се убеждавам и сама. Докато пътуваме към Несебър, ми разказва историята на император Юлиян и за пристрастията си към Истанбул - града, в който слънцето те огрява от изгрев до залез слънце. Или поне така е според легендата. Познава пътя до последното дръвче. "Пътувам дотам вече 35 години. Като потегля, и колата ми тръгва на автопилот."

Седим в едната яхта, която би трябвало да вози туристи на кея в някогашната Месамбрия. Дудренов показва подвързаните като книжка кетапи на неколцината мъже около себе си, а на метри от нас младеж по шорти призовава липсващите туристи с мегафон да се качат на борда за разходка до Слънчев бряг, защото "тръгваме след пет минути". Напомня латерна, чиято ръчка се завърта през точно определено време. Апелът се чува на немски и английски. От време на време се разнообразява и с руска реч. Заглеждам през залива към приличащия ми на жилищен квартал Слънчев бряг и идентично изглеждащите от морето Св. Влас и Елените. Дудренов улавя погледа ми, усмихва се и пита лаконично: "Е ?" Оглеждам кея, рапанджиите с чувалите с рапана върху кантара - "50 лв. килото", и установявам, че почти всички яхти са на кея, поклащат се и стоят... празни. Очевидно усетил реакцията ми на гледката, той ми напомня, че това е градът с 40-те църкви. Влизаме в една от тях. Църквата "Св. Стефан" от XVI век, която ме кара да си спомня за любимия ми храм - "Рождество Христово" в Арбанаси - същия стил, същите икони върху черен фон, същите гръцки букви...

Пресичаме стария Несебър, за да ми покаже яхтите на другия кей. Вече не съм изненадана, че познава историята на почти всяка от тях.

Последната му страст са пътешествията. Обиколил е почти цяла България. И докато се чудя дали има място, където да не е бил, ме пита дали съм чувала за мъжкия манастир в Поморие - "Св. Георги". Издигнат е през Средновековието около аязмо. Сринат е при завладяването на България. Векове по-късно турският бей, който владеел района, сънувал, че ще изцери жена си с водата от извора. След време, когато формулата сработила и при него, беят приел православието. Възстановил обителта, дарил й целия си имот от 10 хил. дка ниви (от лозовите масиви върху тях сега монасите правят разкошно вино) и станал първият й игумен.

Накрая го питам дали приема мисълта на Хемингуей, че "всичко, което не е на море, е провинция". Не е съгласен. Обяснява, че "и морето, чиито тайни продължаваме да търсим, и планината имат своето очарование". За да ми го докаже, ме води до плажа на Иракли - "по името на византийския император Ираклий". В задаващия се здрач слънцето почти е докоснало хоризонта. Протягам ръка към слизащия към морето нос Емине и докато се опитвам да си представя делфините, които знам, че може да видиш, когато погледнеш от върха на носа, виждам в морето лодка. Истинска. Като на липованските рибари. Правена по шаблоните отпреди повече от 100 години…