Една от големите амбиции на архитект Стефан Добрев е да преобрази София. Звучи силно, но на практика не е невъзможно, защото началото вече е поставено. Той е в екипа архитекти, които работят по новия комплекс „Сан Стефано плаза” на мястото на старата бирена фабрика. Наскоро спечели проекта за обновяване на сградата на Националната художествена академия, а планираната постройка от камък и стъкло ще свърже в ансамбъл Народната библиотека и "Св. Ал. Невски". „Ансамбъл” като че ли е най-често използваната дума, когато говори за работата си. Може би защото като архитект цени целостта и завършеността на нещата. Другата любима негова дума е „извънредно” - още в началото на разговора разбирам, че с нея обозначава трудностите и усилията, които е положил, за да стигне дотук.

Докато говоря с него, опитвам да го уловя като човек, но постоянно ми се изплъзва - в един момент не усещам никаква емоция, а в следващия неочаквано се пали и употребява силни изрази. Може би защото е човек с двойна култура. Както сам разказва, наследник е на опълченец - прадядо му е бил знаменосец на четата на Панайот Хитов, баща му е живял извън България, а той самият от 17 години живее във Франция.

В Париж заминава за специализация по градоустройство, след като през 1987 г. е завършил ВИАС и е работил около година в Главпроект и Интерпроект. През 1991 г. създава собствено ателие, по чиито проекти са изградени седалището на френската авиокомпания Corsair, търговско-промишлена палата в град Мо, Франция, културен център в Техеран, градски център в Танжер, Мароко.

Питам го, защо, след като има успешно студио в Париж, участва в конкурси тук. Казва ми, че го смята за свой дълг. Трудно ми е да повярвам и като всеки българин и аз съм подозрителна към чисто благородните помисли. Но докато преглеждам биографията и мащаба на проектите му, започвам да си мисля, че наистина в мотивацията му вероятно има доза патриотизъм. Да, патриотизъм - точно тази архаична и омърсена за моите уши думичка употребява и като че ли тя в неговото съзнание е останала недокосната за тези години извън България.

Една от причините да остане в Париж е, че това е изключителен град, който позволява на човек да се развива и страната, която е вложила огромни средства за култура през последните 20 - 30 години. Любимата му сграда във френската столица е културният център "Помпиду".

В Париж открива много работа, вдъхновение и трудности. „Това е един град, в който страшно трудно се успява. След нашествие на източни специалисти през 90-те престанаха да признават българските дипломи. Трябваше да преодолея труден път. Много съм амбициозен, много вярвам в себе си, преборих се с денонощна работа, години се занимавах само с архитектура, нямах почти никакъв личен живот“, разказва той. Няма нужда да ме убеждава - в биографията му прочитам, че от 1986 г. до днес е участвал в 50 конкурса, от които печели 15. „Няма гениално хрумване - то е плод на тежък труд, на лишения, на начин на живот, в който човек трябва всичко да дава от себе си.

Всеки един от тези 50 конкурса са като експедиция до един връх, свързана с опасности дори за здравето - човек трябва да е подготвен физически, морално, психически”, продължава той.

През 90-те години се връща у нас, но решава, че е безсмислено да остава, тъй като социално- икономическите условия не позволяват създаването на интересни неща. Роля за това изиграва и едно разочарование - през 1992 печели конкурса за сградата на мястото на БНБ срещу Булбанк, но проектът не се осъществява

На въпрос с какво принципно се различава начинът, по който се работи у нас и във Франция, отговаря, че във Франция има огромна конкуренция, която прави оцеляването на всеки един архитект много трудно. Обяснява също, че подходът е по-различен - в България имаме една по-германска школа, което се дължи на преподавателите.

В обучението се набляга повече на техническата, инженерната страна, по-малко внимание се отделя на концептуалното мислене в творчески аспект, което е акцент във Франция. Там пък е недостатък пренебрегването на функционалността. „От всяка страна може да се вземат хубави неща“, смята архитектът. От нас французите могат да възприемат вътрешното чувство за ред, по-практичното мислене, по-научния подход, които във Франция са по-рядко срещани. Ние можем да се учим от техния стремеж към оригиналност и неповторимост.

Това, което го изненадва положително в България, е динамизмът в обществото. Смята, че периодът на прехода е към своя край, и очаква да преминем скоро към период на „ново българско възраждане“. От друга страна, вижда едно нехомогенно общество - могат да се срещнат гениални хора с интересни идеи, а в същото време голяма част от населението остава на ниско ниво като самосъзнание и социален статус. „Това го има навсякъде, но тук пропастта е огромна. В други европейски държави културата е много по-унифицирана“ , казва Добрев. Смята че българинът е индивидуалист, способен да прави чудеса в индивидуалното си усилие, но колективното по-трудно му се отдава.

Тук не се чувства чужденец, а човек с двойна култура, което мъчително е извоювал. Това му помага да вижда нещата от две различни гледни точки. „Установявам, че когато говоря с приятели българи, които не са живели дълго в чужбина, влагаме различен смисъл в думите", казва архитектът и аз сега осъзнавам, че специфичният му начин на изразяване е този от 80-те години плюс доза мислене през езика на чужда култура.

На въпрос какво е демоде и модерно в архитектурата отговаря, че старите сгради като че ли остават все най-хубави, а това, че са се запазили през вековете, е просто един естествен подбор. Демоде са огледалните стъкла, които са доста разпространени в България, но не и по света, защото при тях се губи голямата хубост на стъклото - прозрачността, която създава лекота.

По негови впечатления заможните хора в България, понеже отскоро са такива, често попадат в категорията „новобогаташи“. Това, което ги обединява, е стремежът да покажат своето богатство. Във Франция пък открива другата крайност - богатите едва ли не чувстват вина за това, че са заможни, и по всякакъв начин го прикриват. Най-добрите неща естествено се получават, когато човек има и средства, и култура, обяснява архитектът.

Според него добрите архитекти не са непременно известни. „Не трябва да се робува на имена, един архитект може да е млад и неизвестен, но да е талантлив и вдъхновен.“ Освен това добрата архитектура струва пари - един проект не се създава само с химикалка и лист. В момента има дебат дали трябва да има минимални нива на хонорарите - според него трябва задължително.

Истински се пали и възмущава, когато става въпрос за съвременната българска архитектура, или по-точно „строителство“, както той го нарича, защото архитектурата е изкуството да строиш. Според него всичко, свързано с архитектурата, трябва да се нормира, защото е недопустимо по вандалски начин да се унищожава потенциалът на българските градове. „Всички тези фирми са като едно Елдорадо, една машинка да се печелят бързи пари. В това няма нищо лошо, стига да се правят качествени сгради“, коментира той. „Както сме тръгнали, унищожаваме най-хубавите неща, които имаме. Например Черноморието, което е много малко и сега се бетонира. Тези, които го правят, режат клона, на който седят. Направо съм възмутен, позорно е, трябва да има силна държава, която да спре безразборните строежи. Това е в интерес на цялото общество и на самите предприемачи, които след 2-3 години ще видят, че тези грозни сгради ще доведат до отлив на туристи или ще доведат едни бедни туристи, от които нямаме полза. Вероятно тези хора не пътуват. Нека да отидат в Испания и да видят ужасите, които са направени през 60-те и 70-те години. Дори в момента мислим за инициатива към Европейската общност за финансиране на един голям чартър на политици и бизнесмени, за да видят огромната грешка и да се ползваме от опита на други държави в туризма.“

По думите му на София й липсват обществени пространства, един централен градски площад, какъвто има всеки град. У нас за такова пространство според него е бил подходящ бул. "Тодор Александров", но там, както той се изразява, се построи една „магистрала насред града”. София има нужда от градоустройство, от хора с идеи и от една амбициозна общинска власт.

Проектът за НХА е една от най-големите му амбиции за София . Централната му позиция сред забележителните сгради на "Ал. Невски" и библиотеката му позволява да ги обединява. Градоустройствената идея е на едно движение от библиотеката към "Ал. Невски" - символа на духовността, обяснява той. “За една сграда, посветена на изкуството, това е идеалната позиция. Движението и полетът подчертават квинтесенцията в изкуството - стремежът към възвишеното и съвършенството. Това е символичният аспект на проекта.“ Функционално той ще запазва зеленината и двора. Във вътрешното пространство е забележително остъкленото входно фоайе, което е много представително и е решено като зимна градина. Новата сграда ще има и силна обществена функция на арт център - в нея ще е поместена една огромна изложбена зала с вход откъм "Ал. Невски".

Забележителна в проекта е и панорамна площадка, уникална за София, от която ще се вижда "Ал. Невски" от ъгъл, от който никой не го познава, парламентът, Витоша. До нея ще се достига с два панорамни асансьора. Това позволява сградата да бъде отворена и за широката публика. Концепция, която според него липсва в сградите в централната зона на София.

И двамата знаем, че това е много дълъг разговор. Той, очевидно вече свикнал с интервюта, спира с разбиране. По план трябва да го разпитам за личния му живот, но имам чувството, че е от хората, които мразят да се навлиза в личното им пространство. Затова започвам с най-безопасното „чувствате ли се успял”.

- Да. Това е едно вътрешно чувство. Естествено винаги е относително, защото човек, когато постигне нещо, му се иска повече. Успях например в това, че влязох в съюза на френските архитекти с голям конкурс.

А чувствате ли се успял в личния си живот? Признава, че той е пострадал от тоталната отдаденост на работата, нощите чертане, пълното обсебване на съзнанието от това, което прави, и неусетното изолиране от близките. Има надеждата и желанието това да се промени.

Почива си, като спортува. Необходимо му е след 12-14 работа на ден един час спорт, за да застъпи „втора смяна” нощно време. Обича ските и уиндстърфа.

Принцип, на който не изневерява, е винаги да завършва това, с което се захваща, и да го прави най-добре според условията. Казва, че архитектурата е непрекъснат стремеж всичко да е по-хармонично. Граница няма, винаги може по-добре. Единствената граница е времето.