Човек и добре да си живее, понякога му се налага да посети Черноморието. Ако е посред лято, в общия случай посещението му е за седмица или две. През това време той се съсредоточава върху два проблема: кога да се пече и къде и какво да яде.

При мен се случи да попадна в Поморие, където констатирах разни зависимости между вкус и вкусно. Те могат да се обобщят в един постулат: когато на сетивата ти не е добре, най-много страда вкусът. С други думи, на човек не може да му е вкусно, когато всичко около него тъне в печална и жалка безвкусица.

А безвкусицата започва отдалеч и поразява наред всички сетива.

Едва пристигнали и ще ви стане ясно, че в този черноморски градец (а и далеч не само в него) масово са се впрегнали в напразни усилия да го превърнат в нещо, подобно на Дубай.

Земната повърхност на метри от морето е дупчена, пробивана, копана и засипвана. Върху нея се изливат тонове бетон и железа, от които със страшна сила и скорост израстват чудовищни постройки поне на 7 или 8 етажа. Тези хотели в надпревара за по-причудлива и извънземна форма най-често се оказват в толкова нелепа близост, че хората могат да прескачат в чуждите балкони.

В крайна сметка резултатът е един - всички те отчаяно възвестяват пълното падение на нечия архитектурна мисъл.

След като сте вгорчили взора си, тръгвате за утеха по "главната". По-точно попадате в непрогледна и задушаваща димна завеса и пушеци до небето. Адът под небето е причинен от огромните скари, над които пък се веят вмирисани на плескавици български и сръбски байряци. Това е "Мега сръбска скара"...

Минавате покрай паметника на Яворов, кротко скръстил ръце. Под него са застроили заведение, в което всяка вечер по няколко пъти се изпълнява песента за Никола. Но тук героят е в различна хипостаза - от юнак се е превърнал в BG тарикат. Хората много й се радват. Под това имам предвид не даже разгулно удоволствие, а някакво престорено и бодряшко показно щастие.

Огладнявате и започвате да търсите вярното място.

И тогава ще откриете друг белег на безвкусицата: да го наречем смесване на жанрове.

В "елитен", както се казва, хотел е обявено, че има пиано бар. Въпросната обител на джаза обаче се оказа помещение, наблъскано с дървени резбовани пейки. Софт фолк. Оказа се, че стиловете се сменят в зависимост от ситуацията, понякога пианото си е там, понякога го изтеглят, сменят и музиката. При всички положения обаче дървените пейки си стоят.

Надникнах в друго заведение с малко неясен замисъл, все пак започнал от гръцкото и разни дорийски или йонийски капители, впоследствие минал към кованото желязо, вероятно в търсене на някакъв прабългарски шик. Понастоящем обаче, както сервитьорката, момиче с червена бейзболна шапка с категорично неруски фасон, поясни, че това е руски ресторант. "Имаме сельодка", казва. Въпреки голямата руска група, настанила се в кованото желязо, един поглед върху менюто показа, че това май е и единственото руско, което предлагат.

Гурме или не - първото нещо, което човек иска да опита на морето, е пържена рибка. Реших, че най-сетне е настъпил моят момент и зачаках с трепет. Порцията пристигна. Погледнах в чинията малките попчета. Те също ме погледнаха. Имаха жални очи и обратна захапка с миниатюрни зъбчета. Не беше нужно никакво време, за да разбера, че ако можеха да говорят, щяха да разкажат дълга история още от предишния ден. Изглеждаха като препарирани, а не изпържени. Това са моментите, в които човек си дава сметка, че консумира нещо умряло. Все пак редно е да се отчете, че след кратки преговори порцията с рибешки вкаменелости беше върната.

Когато говорим за храна, ако това ви се случи един път, може и да е случайност. Когато обаче се повтори - това вече е тенденция, а при морската храна и доста опасна за здравето.

Какво още ще преживее гурмето на морето? Дефицит на салфетки, лед, хляб. Хем отегчено, хем настоятелно за всяко от тях ще ви попитат "колко точно". Поголовно използване на израза "домашно приготвен" без никакви основания.

Сервитьори, които не правят разлика между скумрия и барбун.

И всичко това на фона на безвкусицата, вилнееща като зъл дух от бутилката с етикет "Ден година храни".

А иначе Поморие е било място, известно със своите домакини и местни специалитети: бухти и лаланги, осолена илария и паламуд, великия сос за риба скордаля, бяло сладко, поднесено в чаша вода, памидово вино и невероятни кулинарни съчетания - например турско кафе, поднесено с няколко парчета диня. Всичко това е било на фона на една прекрасна градска архитектура от началото на миналия век, вече почти пометена.

Дали заради това или от жегата, стори ми се, че морето, горкото, сякаш не спираше да пъшка.

-----------------

Рецепта:

Това е една древна гръцка рецепта, много популярна за поморийския вилает. Сосът се казва скордаля и е за риба. Виждала съм обаче в него да си топват и краставичка например.

3-4 скилидки чесън

200 гр. орехи

2 филийки хубав бял хляб или 4 от франзела - без корите.

Олио - една кафяна чашка

Оцет, сол

В хаванче счуквате скилидките със сол, след което прибавяте орехите. Продължавате да биете, след което прибавяте предварително накиснатия във вода хляб, който сте отцедили много добре. Пак биете. Започвате да прибавяте малко по малко олиото. Всичко това трябва да се сгъсти. Накрая прибавяте оцет на вкус. Най-важното е преди поднасяне да изсипете лъжичка-две вода и да разбъркате.

Лъжичката вода накрая е тайната и на всички хайвери въобще.