Тази година е особено наситена за Георги Господинов. На 36 години той получи голямата награда на "Аполония" за цялостен принос в българската култура. Неговият „Естествен роман" излезе на четири езика с добри отзиви в "Гардиън", "Таймс" и "Ню Йоркър".

Със "Сфумато" създаде спектакъла „Чета Елиът, слушам "Бийтълс", или как минаха 60-те", където освен автор е и актьор, а Явор Гърдев направи по неговия текст "D.J." (Годишна награда на САБ за най-добър драматургичен текст, 2004) радиопиеса. Наскоро той стана и доктор по литература, а преди седмица излезе изследването му на тема „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век".

Тези дни заминава за Берлин, където е поканен да чете заедно с писатели като Кензабуро Ое, Марио Варгас Льоса, Казуо Ишигуро, Марк Странд и др.

Дебютира със стихосбирката "Лапидариум" (1992), която печели Националната награда за дебют "Южна пролет". Следва стихосбирката "Черешата на един народ" (1996, 1998, 2003; Награда на Сдружението на български писатели за най-добра книга на 1996). Господинов е съавтор на две книги - литературни мистификации: "Българска христоматия" (1995) и "Българска антология" (1998).

Първият му роман "Естествен роман" (1999, 2000) получава Специалната награда на конкурса за нов български роман "Развитие". Досега е публикуван на седем езика с множество положителни рецензии в специализираната чужда преса. Англоезичното издание е обявено от британския сайт ReadySteadybook.com за книга на месец януари, а една от най-известните лондонски книжарници - London Review Bookshop, го анонсира като роман на седмицата през март.

Следващата книга на Господинов е сборникът с разкази "И други истории" (2001), публикуван във Франция, Чехия и Германия. Най-новата му книга е стихосбирката "Писма до Гаустин" (2003), чийто тираж надхвърли многократно обичайния за поетически книги в България.

От 1993 г. е редактор в "Литературен вестник". Редактор е за България на излизащото в Оксфорд литературно списание ОrientExpress. Седмичен колумнист във в. "Дневник"

Прочитам последните страници от „Естествен роман" на Георги Господинов много бавно. Искам да удължа удоволствието. Не съм пропуснала нито ред, а обикновено чета „на верев". Важните неща за самия него вече са казани в книгите му, а освен това да пишеш за писател е като да рисуваш художник или да печеш хляб за хлебар - резултатът винаги ще е по-лош от този на майстора.

Затова го моля за жокер - тук, на тази маса в „Мотто" да ми каже изречението, с което ще започне автобиографията си, която вероятно никога няма да напише. Просто защото не се приема толкова на сериозно - основен негов принцип.

„Роден съм през важната за всички 1968. Не само защото аз съм се родил тогава, а по ред други причини - Париж, Прага, фестивали. Бих започнал с това колко съм висок, че съм козирог, че се интересувам от нещата, от които никой не се интересува - например от мухите следобед към два часа, от история на тоалетните, какво и как си говорят хората."

Не искам факти, мога да ги прочета в сивито му, искам да получа усещането за него. Обичам да ми се говори в картинки и затова го моля да ми опише обстановката или ситуацията, която най-много му подхожда. А това са две напълно различни сцени - едната е много съзерцателна - люлеещ се стол, заден двор на къща, бяла стена, напечена от слънцето. Много бавно пуши цигара, кротък, тих следобед, чуват се само бръмбари и мухи.

Другата е супердинамична - пак е следобед, любимото му време - играе тенис на маса и бие наред. Или тича по морени. По думите му това за него е много възпитателно занимание, защото точно в тази ситуация се налага да взима бързо решение - нещо, което твърди, че му е голям проблем във всекидневието.

„Аз съм ужасът на сервитьорките. Всякакви ситуации на избор са ми проблем. Не разбирам хората, които лесно решават и просто удрят по масата - дори не знам дали съществуват такива. Ако ги има, значи са лекомислени. Аз съм човек, пълен с колебания. Постоянно се тормозя дали това е трябвало или друго. Може би е грешка във възпитанието. Знам, че това не е в духа на времето и не е признак на добра адаптивност", казва той.

Дворът на къща, който описа, доста често ми се явява в неговите неща. Питам го откъде точно е този спомен или мечта. Наистина имало е една къща в Тополовград, където е живял. И още една - къщата на дядо му, в която е прекарал най-щастливите си дни, „когато си висок колкото лалетата в градината".

„Имам реален физически спомен от това време, разказва той. Градината ми се струваше много голяма - и мравките и бръмбарите също. Сега рядко се връщам в тези къщи, в които никой не живее и които стареят по-бързо от хората. Всеки си съчинява такива пространства. Мечтая си да имам подобна къща. Наоколо да е пълно с цветове. Да се занимавам с гледане на пчели - много дзен има в пчелите."

Това, последното, ми прозвуча не само дзен, но и доста литературно. Очевидно състоянието на съчиняване му е естествено, защото разговорът ни е суперлежерен и не ми изглежда да прави някакви особени усилия да бъде интересен. Питам го дали все пак понякога не му се иска да се измъкне от това постоянно пребиваване в сферата на духа и буквите.

Признава, че е много изнервящо постоянно да си в една такава много тънка софийска културна среда, където всички се познават. Здравословно е да отскачаш на други места. Да си кажеш - мен сега нищо друго не ме интересува освен какво се сади през този сезон. Така необходимата дистанция идва и с пътуванията, за които казва, че му действат приземяващо и освежаващо.

„Имах такива щастливи премиери в Ангиля и Хърватия. Това много зарежда, защото в един момент започваш да се питаш дали не те четат само заради името. Когато отидеш на място, където си напълно непознат, и там се зарадват на това, което пишеш, това вече е много успокояващо, значи текстът е наистина добър."

Твърди, че обича да чете книги, които нямат нищо общо с литературната класика - наръчници на любителя цветар, на пчеларя, а понякога за ужас на приятелите си купува вестник „Пчела и кошер" например. Не мога да разбера дали в момента се шегува или това просто е още една негова роля, която се роди в момента. Не се шегува.

Денят му започва късно. Разказва ми, че вместо със студен душ се буди с много силна музика. После се опитва да отложи колкото може първата цигара. И денят тръгва и свършва много късно. „Това е някакво безпокойство на модерността. Всяка вечер съм си набелязал неща, които искам да свърша - филм, книга. Става два часа, а аз и половината от това не съм направил. Някакво чувство за вина те наляга тогава."

Професията „писател" наистина понякога острани изглежда мързелива, защото част от нея е да съзерцаваш и да не правиш нищо, продължава той. Нямаш работно време от 9 до 5, в което да свършиш определено количество работа. По думите му това, от една страна, е лукс, от друга, не е - така човек работи повече. Много пъти е завиждал на хора, които знаят, че като се върнат от работа, просто могат да седнат на дивана и да си превключват каналите.

Събота и неделя и лятото се работи най-много. Това са така наречените свободни професии. Казва „свободни професии" с доза ирония. Питам го има ли образ, от който бяга. Това е на човека без чувство за хумор - „един гранитен блок, който си мисли, че птиците кацат върху него от преклонение, а те кацат, за да го пресерат.

Бягам от квазиромантическия образ на писателя, който раздава присъди. От категоричния човек, който казва „това е така, това иначе", който смята, че знае отговорите. Много ми е неприятен и денонощно пиещият неразбран, постоянно псуващ и мразещ писател."

Въпросът, който лично ме интересува, е как успява да поддържа будно съзнанието си и да не позволи на думите просто така да се леят, на автопилот. „Афродизиакът ми е езикът. Това е моето екстази. Екстазито на езика. (Фразата, която е създал в момента, му харесва и казва, че ще си я запише) Езикът те повлича.

Първо върви бавно, тромаво, ти го измисляш, после той сам тръгва и те дърпа. Мисля, че ако нещо умея, това е езикът на писането. Другото е любопитство. Любопитен съм към историите на хората. Това е някакво воайорство на ухото и окото." Казва, че в компании обича да слуша и да попива. И ми разказва първия случай на такова „воайорство" - следобеди, в които баба му си е поканила приятелки, а той уж дреме на дивана. Но някакъв прозорец сякаш е отворен в съзнанието и тези истории още по-цветно минават през главата ти, спомня си той.

Зарежда го всичко, което го кара да измисля. Като общуването с деца, което страхотно провокира въображението. Племеникът му е на 12 години и по думите му сега е на етап да му се разказват страшни истории и той съответно влиза в ролята на Стивън Кинг.

Като стана въпрос за измисляне, си спомня, че в началото - когато е бил на 20-25 години, е смятал, че е много важно да играеш. Да влизаш в различни роли. Сега все повече си дава сметка, че писането е много лична работа. Че по някакъв начин езикът се преживява. „Всичко минава през теб - всяка страница, всяка ситуация, герой, характер, дума. Или вече си го преживял и сега си го спомняш, или го преживяваш в момента. Затова писането е тежък физически и психически труд."

„Естествен роман" наистина е силно преживян и доста личен разказ. Аз например имам задръжки и не бих си го позволила. Питам го как преодолява автоцензурата. „По странен начин тя отпада, когато пиша, тогава езикът е по-силен от нея. "Естествен роман" е пример за неща, които не бих разказал почти на никого, но езикът прави всичко по-приемливо." Никога не споделя предварително ненаписани истории. Смята, че това е като да покажеш нещо голо, недонаправено и уродливо, като човек без ръце и крака.

Почти няма жанр, в който да не е писал. Никога не си е мислел, че ще създаде и радиопиеса, и сценарий за кино. „Интересно ми е да опитвам нови неща, като ти е за първи път много лесно се справяш с провала, грешките са ти простени. Така например излязох на сцена. В представлението в Созопол „Чета Елиът, слушам "Бийтълс", или как минаха 60-те" играх редом с актьори като Владо Пенев и Албена Георгиева. Когато е за първи път, имаш много енергия."

Не си го представям единствено като автор на комикси. Оказва се обаче, че последното, върху което в момента работи с Никола Тороманов, е точно комикс - историята на света, разказана през погледа на мухата. Тя е любим негов герой, по думите му защото е идеалната метафора за всичко дребно и незабележимо, което му е интересно.

Георги Господинов, освен че е почти навсякъде, където се прави нещо, свързано с писане и литература у нас, има и внушително количество награди. Струва ми се, че това е голямо бреме. Казва ми, че наистина очакванията го притесняват, но просто се опитва да се държи естествено. Всъщност това, което счита за най-големия си успех, не са наградите, а няколко отказа, свързани с изкусителни предложения и обвързване. Продължава да се усъвършенства в изкуството да казва „не".

В разговора ни не стана въпрос за хората около него. Казва ми, че ако трябва да изброи тези, които са му повлияли, това ще бъде един цял телефонен указател. Човекът до него е Биляна - тя преподава литература. Определя я като „доста по-свестен човек от мен". Тя е и първият му читател - с вкус, на който има доверие.

Не може без томчето на Елиът, твърди, че то му е като плюшеното мече, което децата носят със себе си като отидат някъде. „Хубаво ми е на различни места да си нося една и съща книга, все едно си пренасяш дома."

На традиционния въпрос: „Последния път, когато беше щастлив?", ми отгваря, че това е било, след като романът му излезе на френски и английски и случайно е открил в интернет рецензия за него в "Ню Йоркър", култово списание за писатели. Преди месец получил и писмо от Пол Остър - един от любимите му писатели, след като му изпратил „Естествен роман".

„Намерих го в пощенската кутия, докато изхвърлях боклука. Напълно неочаквано. Беше написано на ръка, пратено в пощенски плик. Никога не съм си мислил, че този писател наистина съществува, сега вече съм сигурен."

Питам го с времето разочарова ли го по някакъв начин професията. Казва ми, че въпреки неосъществената още мечта за къща с кошери все още смята, че това е идеалното, с което може да се занимава.