Неотдавна в класацията за най-препращаните линкове по имейл в уебсайта на "Ню Йорк таймс" една статия се задържа изненадващо дълго. Казваше се "Хрупкави макарони със сирене" (Crusty Macaroni and Cheese). Както подсказва заглавието, материалът беше от секцията за ястия и вино на вестника. В това няма нищо чудно - заедно с подобните страници в Le Monde, The Guardian и Il Stampa темите, свързани с яденето и пиенето, са сред най-четените.

Случвало се е и преди. Седмица по-късно линкът все още си стоеше в топ петицата. Това вече не се е случвало.

Този факт явно е разбудил любопитството на журналистката Сара Дикерман: защо все пак точно тази рецепта се явява редом с маститите анализи за ядрената програма на Иран? И тя започва да проучва въпроса с педантичността, с която нейните колеги в същото време анализират въпросната програма. А някои може би си спомнят как преди време друг неин колега се впусна по дирите на една рецепта за прословутите мадлени на Пруст и обяви, че те просто не съществуват.

Макароните със сирене, казва тя, е

старомодно американско ястие

което децата помнят от бабите си. Какво е в сърцевината им - обилна, висококалорична заливка със сос бешамел или всяка негова вариация, в която така или иначе влизат пълномаслено мляко, брашно и масло. Той всъщност "обединява" макароните и сиренето чедър и така се получава така обичаното американско ястие.

И ето, тъкмо тук журналистката разкрива мистерията. Във въпросната рецепта е пропусната тази процедура. Липсва цялата й първа стъпка, която в известен смисъл е и нейна сърцевина. А тя е: "Направете запръжка от масло, брашно и прибавете мляко." Без нея нещата стават революционно прости: сварете макароните, настържете твърдо сирене чедър, смесете и запечете! Авторката не спира дотук, но и надлежно пробвала рецептата. "Хрупкаво", казва, не е преувеличение. Но този ефект траел секунди, докато всичко е вряло. Миг по-късно сиренето се свило на топка върху най-горния слой макарони. Междувременно под тях започнала да се разкрива грозна гледка. Подгизналите отдолу макарони започнали да отделят мазнина, която постепенно се свлякла на дъното на съда. Накрая сиренявата буца, която по замисъл и описание трябвало да е златиста коричка, се втвърдила и заприличала на нещо като гумен щит...

Направеният извод е, че хората били примамени първо от лесния, и второ - от нискокалоричния вариант на рецептата. Лесно, вкусно и без калории. Само дето тя се оказала

пълен провал

Без сос бешамел чедърът така и си останал с вкус на загоряла гума.

Но, струва ми се, че тук има и още един съществен детайл, който трябва да се добави: съпътстващият текст към рецептата започва така: "Какво повече ви трябва от нежните извивки на макароните, сплотени от разтопеното сирене, и приютени от хрупкавата, златисто-кафява запечена коричка най-отгоре?" Описанието продължава в същия дух.

Е, кой може да остане безразличен след тези думи, дори и да подозира, че резултатът накрая ще е тежка и сиренява каша, която, меко казано, не става изобщо за ядене?

Начинът, по който тази рецепта е разказана, е толкова изкусителен, че очевидната й неправдоподобност остава на заден план, защото думите, с които се описва едно ястие, са не по-малко важни от самото ястие.

Рецептата е малка литература. В нея има герои, които се свързват в обща история, и в нейния край те се оказват напълно преобразени. В тази история се използват думи от ежедневния ни речник, които дали в пряк или метафоричен смисъл използваме буквално всеки ден: сочно, хрупкаво, зачервено, пикантно, апетитно, сладко, тръпчиво, блудкаво или горчиво. Тези думи, които всъщност описват вкусови изживявания, далеч не приключват само с тях. Някои от тях могат да те заситят, други - направо да те отровят. Думите излизат от устата, храната влиза в нея и срещата между тях става в изрази като "изяде ми думите". Франсис Бейкън вижда съвсем пряка

връзка между писането и яденето

и я онагледява така: "Някои книги трябва да бъдат само опитани, други направо се поглъщат, трети - дълго предъвквани и смилани."

Едва ли е случайно и че през същата тази седмица в един друг американски ежедневник, The Washington Post, се разискваше проблемът дали и кога една рецепта може да има авторски права, дали е интелектуална собственост и при какви условия може да се цитира.

И за да се убедите във всичко това, ще ви предложа едно описание на сервирана вечеря от разказа "Натюрморт" на писателя Чавдар Мутафов. В духа на 30-те години - декадентско, приповдигнато и патетично:

"А дългата маса блестеше в синкави и снежни отражения, заледени от кехлибара на желетата и хайверите, разрязани с огнено-розовите мечове на лаксовете. Измежду тръпнещия сняг на кремовете експлодираше внезапно кървавият лед на вината, после се свиваха в миражи подробностите на пейзажа: онези самотни цветя на майонезите, яйцата, безстрастно отворили жълтите си очи към устремените срещу им металически тела на сарделите, които излитаха сякаш стоманени торпили всред сънното море на подносите... И внезапно от полярния кръг нещата пътуваха към екватора, навлезли в оазисите на тортите и кремовете, в онези пагоди или

небостъргачи от тесто

потънали в свещените езера на сиропите и карамела, струещи се в някакво падащо изобилие от лепкавости, удавени или отнесени в делтата на шоколада и кафето. И в тези тропици, най-сетне, дошли на курорт, плодовете, жълто-зелени или туберкулозно румени, почти невероятно хубави, сякаш направени от восък или ласирано дърво, зъзнеха печално в искрящите подноси."

А сега - Bonne apetit!