Макар и да не знаем много, в живота на човека, родил се на днешния ден в осем часа вечерта преди 250 години, записан под името Йоханес Хризостом Волфганг Теофил, като седмо дете на Леополд Моцарт и Ана Мария Пертл, са се случили достатъчно неща:

Бил дете-чудо, чийто амбициозен баща неспирно мъкнел със себе си за атракция на европейските дворове, имал жена, която наричал скъпата ми и прелестна женичка, и която истински обичал (макар да е обичал и доста други), пишел писма, някои от тях толкова мръсни еротични, че пред тях съвременните изглеждат като невинни и бездарни словоплетства, преживял възторга на бързия успех и униженията на бедността - той така и не успял, както Хайдн например, да намери постоянен благодетел. Към края си получил тайнствена поръчка да напише реквием и умира само на 35 години, оказвайки се в общ гроб. Оставя след себе си изумителна музика, излята в 630 произведения, които никога не ставали демоде. Хората никога не са успявали да устоят на любопитството си към житейските истории на гениите. 

Представете си колко енергия и писания са посветени на три въпроса - какво, как и колко често правели? Другият въпрос е как човешкото се съвместява с гениалното и в едно от своите писма на този въпрос Моцарт дава съвсем пряк отговор: "Природата говори у мен също толкова силно, колкото у всеки друг, а може би и доста по-силно, отколкото у много едри и яки селяци." 

Въпреки че в музиката му наднича XIX век, епохата, през която живее Моцарт, е барокът. Бароковите хора населяват дуалистична вселена на крайните контрасти. Тя била разделена между крайната бедност и разточителност, живота и смъртта, рая и ада - и всичко това било не само в културен план. Това се отнасяло и до ежедневието, а оттам - и до кулинарното им битие. По времето на Моцарт, което е късният барок, някои  недояждали, в същото време кулинарните наслади в кралския двор били нещо, което в днешни времена е трудно да си представим. Все пак нали по това време била изречена прословутата фраза: "Като нямат хляб, защо не ядат пасти?"  Масата била или празна, или празнична. През живота си Моцарт седял и на двете.Ястията се приготвяли от кухненските прислужници и готвачки, каквато Моцарт също имал. Била предана на семейството жена, която обичала да чете и да се рови из готварските книги, без това да значи, че готвела добре. Менюто през XVIII век не се определяло толкова от желанието на хората, колкото от това, което в момента предлагал пазарът, от сезона, състоянието на пътищата, от това дали е война или мир. По правило супата, при това поднесена в супник, винаги присъствала на масата и в общия случай това било основното ядене. Сред типичните ястия били Brezelnsuppe - супа с брецел, бирена супа или супа от пушен език и пелмени. Основните ястия били телешкото, задушено с картофи, или задушена риба. Десертите били каквито трябва да бъдат - захаросани и висококалорични: спомняте ли си захарните топки с шоколадена точица на върха, които Салиери поднесе на Констанце в "Амадеус"? Наричаха се "Гърдите на Венера".

Може да сме напълно сигурни, че този нежен сладкиш с крехка захарна глазура, която се пропуква при отхапването, е бил много разпространен по това време. Известен и досега е Salzburger Nockerln - нещо като австрийските галушки или Hupfauf, който се приготвя с извара. На обяда и вечерята се събирало цялото семейство и в известен смисъл те били събитията на деня. В писмата, които хората си пишели, а те понякога стигали до осем на ден, вечерята и обядът били описвани надлежно. През 1769 Моцарт изпраща един такъв бароков SMS: "Пристигнахме в Калтерл към един и хапнахме телешко със сос за обяд с много добра бира, после минахме на вино - ах, каква разпускаща напитка..."Според един от биографите на Моцарт, Волфганг Хилдешаймер, Моцарт е имал голям апетит, хранел се бързо, чак с настървение, случвало му се понякога да говори с пълна уста и сякаш не забелязвал какво яде. Кнедли с черен дроб с кисело зеле било едно от любимите му ястия като млад. Обичал да си хапва и петел. Начинът, по който хората се подреждали на масата, бил от особено значение, в него се оглеждали задължителните йерархии. В едно от писмата си, написано през 1781 до баща му пише: "Седнахме да обядваме. Двамата прислужници на негово сиятелство заеха централните места, но поне ме удостоиха с честта да бъда преди готвачите."

Четиридесет и четири дни преди да заболее, Моцарт изпраща кратко писмо до Констанце:

"В пет часа и половина правя любимата си разходка... И изведнъж какво виждам? Какво подушвам? Дон Примус със своите carbonades! Che gusto! - сега ям за твое здраве - току-що удари единайсет часът, може би вече спиш? - Шът! Шът! Шът! - не искам да те будя!", написал Моцарт. Човек не всеки ден чете думи, заредени с толкова жизненост и светлина.

Но през 2001 някакъв д-р Хиршман разчете друго зад тях - думата трихиноза. В статия обяви, че Моцарт е умрял от това заболяване, причинено от недопечено месо. Приложи и куп медицински доказателства. Пет години по-късно хора от същата порода взеха да се ровят в някакъв череп - отново по дирите на човешкото и гениалното.

Двеста и петдесет години по-късно се повтаря това, което е ставало и преди 100 или 150. Годишнини, на които се издават нови биографии, говори се за ефекта "Моцарт" (музиката му успокоявала старци, бебета и болни, защото ритъмът на музиката му отговаря на ритъма на сърцето. Последно разбрахме, че синовете на Ариел Шарон седели до леглото му и му пускали симфониите на Моцарт, за бранда "Моцарт" - от туристически пакети, през бирата до сутиените, които при разкопчаване свирят "Малката нощна", кичът - бонбониери и пепелници - стотици и стилът - никъде другаде не се сблъскват така стихийно най-светлото и най-тъмното на човешката природа. 

Като че ли повече се говори, отколкото слуша, а музиката на Моцарт винаги е казвала най-важното: "Животът продължава."