Изкуството на Нам Джун Пайк със сигурност е променило посоката на съвременното изкуство. Най-малкото заради това, че той е първият с "професия" видео-артист, първият който "вкарва" електронното изображение в територията на изкуството, и първият, който превръща медиата в естетически обект. Затова най-често е наричан "баща" и "кръстник", дори и "Джордж Вашингтон" на видеоизкуството.

Нам Джун Пайк почина в неделя сутринта на 74 годишна възраст в дома си в Маями. Роден е в Корея,

където започва музикалното си образование, след което се мести в Токийския университет. Там защитава дисертация за атоналната музика на Арнолд Шонберг. През 1956, когато е на 24 години, се отправя към Европа и се установява в тогавашната Западна Германия, все още поддържайки интереса си към съвременната музика.

Във връзка с това посещава летен курс по нова и най-нова музика в Дармщат, където среща две личности, повлияли най-много върху неговото изкуство: авангардният композитор Джон Кейдж и основателят на пост-сюрреалистичното движение "Фликсус" Георге Макиунас.

Творческата химия между тях веднага заработва и Пайк поема в друга посока: да работи върху възможните приложения на математиката и съвременната филосфия върху визуалните изкуства. Интересът му се насочва и към най-презираната тогава от хората на изкуството медиа: телевизията. Първата му самостоятелна изложба се нарича Exposition of Music: Electronic Television.

Годината на тази изложба е 1963 и тя се смята за една от повратните точки за изкуството на 20 век. В нея Пайк използва дванадесет телевизионни екрана, пръснати напосоки из галерията - някои килнати настрани, други обърнати наопаки - всички в такова състояние, че да изкривят образа. Посланието - промяна на позицията на зрителя от пасивната фигура на наблюдател до активно съпричастие към ставащото в галерията.

Докато е в Европа, Пайк става една от най-скандалните личности: една от изявите му е докато изпълнява творби на Шопен, внезапно спира, хвърля се върху пианото и от там в публиката, където "напада" своя приятел Джон Кейдж и започва да реже дрехите му с ножица.

Следващата важна стъпка на Пайк е Ню Йорк, където започва да преподава и продължава да твори. Пайк използва муикални изпълнения, разглобени пиана, видеозаписи, роботи, склуптури, изработени от монитори, и инсталации, при които цели помещения са изпълнени с мигащи светлини и какафония от неразчленими звуци и шумове.

Още тогава запазена марка на Пайк вече са изкривените и манипулирани изображения в телевизионните екрани. Той е човекът, който променя отношението към телевизията и видеото, експериментирайки с всички възможни начини, по които те могат да се превърнат в среда за изкуство.

Хората, с които най-често работи са Джон Кейдж, Дейвид Бауи, Лори Андерсън. Музиката остава да играе ключова роля в изкуството на Пайк до последния момент, най-голямо влияние му оказват разработките на Джон Кейдж за шума и тишината. /Джон Кейдж пише "Марш за 12 радиоприемника, включени на различни вълни" и "4 минути и 33 секунди" - пианист стои толкова време в пълна тишина/.

Една от най-известните инсталации а Пайк е "Video Fish". Състои се от 52 телевизионни екрана, потопени в аквариуми, пълни с вода и рибки, които плуват пред електронните изобажения. Друга такава е "TV Buddha" - склуптора на седящия Буда, който наблюдава себе си в близък план на телевизор.

През 70-те и 80-те години той продължава с инсталациите, които вече са обявени за видео изкуство. Другата запазена марка на Пайк ще си остане чувството за хумор, което прозира зад всяко негово представяне - и особено ироничният поглед към всеки, който в началото си задава въпроса "нима това е изкуство?"

Кулминацията в кариерата на Пайк е голямата ретроспективна изложба в музея Гугенхайм в Ню Йорк The Worlds of Nam June Paik, част от която е създадена за специално за пространството на музея със спираловидно извиващите се етажи - например седеметажен светлинен водопад. През 1988, специално за олимпийските игри в Сеул той построява инсталацията "Колкото повече, толкоа по-добре": кула от 1003 екрана.

През 1996 Паюйк претърпява силен удар, от който е частично парализиран, и принуден да бъде в инвалидна количка, но въпреки това продължава да работи.

Последното желание на артиста е да бъде кремиран и праха му да бъде погребан в Корея, Германия и Щатите.