В продължение на трийсет години  фотографът Иво Хаджимишев е човек на пресата - медийното му досие включва работа за в. "Поглед", сп. "Отечество", Асошиейтед прес, списание "Сега" и няколко други качествени издания. Днес се е посветил на създаването на Отдел за фотография към Националната художествена галерия. Иво Хаджимишев е автор на първия фоторепортаж за цар Симеон. Пред обектива му е минало всичко - от археология до социална фотография. Известен е с живите си портрети.  Радва се като дете на всяка, не само своя, но и чужда изложба, чието уреждане преследва до дупка. 

Почитател е на плеядата фотографи от поколението на Кертеш, Картие-Бресон, Капа. Ако трябва да разкаже личната си история с фотографии, ще има много бели петна, защото не обича да се снима за спомен. Самоопределението му за фотограф е "щраус, който си мисли, че когато главата му е скрита зад фотоапарата, значи е в безопасност". Най-много си харесва снимката на един обикновен човек, който си грее ръцете на парата, която излиза от някакъв отдушник през зимата. Днес най-много не може да понася собствената си серия от фотоси на голата Нети в зелена салата, правена за лайфстайл списание.

 

Наскоро спряха да произвеждат филми "Коника". Фотографията нагази в нови води, без яснота какви точно водовъртежи й предстоят. Това е един добър повод да се поговори за смисъла на фотоизображението днес. За целта се срещам с човека, който е живата енциклопедия на българската, а защо не и на световната фотография.

Седим с Иво Хаджимишев в кафенето на Френския културен институт и той разказва интересни истории, коя от коя по-завъртяна. Може би така омагьосва жертвите си, преди да ги снима. Започва с най-скорошната история, за това как преди няколко години случайно попаднал на една изключителна изложба в Дъблин, където трябвало да покаже България с колекция от фотографии.

И докато в едната част на града - в един огромен парк, течал празникът, в резиденцията се подписвали официалните документи и се вдигали флаговете, а в третата част на града антиглобалистите се биели с полицията, фотографът Хаджимишев се разхождал по малките улички на стария Дъблин. Случайно попаднал на една малка галерия и през запотените стъкла успял да види едни невероятни черно-бели фотографии. "Страшно ми хареса, защото това е стара фотография от края на XIX и началото на XX век". Уви, галерията се оказва затворена и единственото, което успява да разбере, е името на изложбата - "Дъблинчани". При следващото си ходене в Ирландия Иво Хаджимишев показва България като страна на древни цивилизации - от каменната ера до Рим с последните археологически открития -  гробници, злато, мозайки. "И след като поставих изложбата,  като една пчела на мед започнах да си търся онази галерия.

И по малките улички, хоп на моето място." Този път е отворено и  жената, която завежда дъблинския фотоархив, му обяснява, че тази изложба може да пътува, само че ще излезе много скъпо, защото те са в тежки рамки. Иво не спира дотук. Среща се с председателя на тяхната фотографска асоциация, който му обещава да поговори и с външния министър на Ирландия, с когото били съседи. След като се прибира в София, Хаджимишев се среща с новоназначения ирландски посланик Джефри Кийтинг. "Седнахме да вечеряме в една квартална кръчма и посланикът обеща да уреди идването на изложбата и ето че онзи ден разтоварихме 750 килограма сандъци с фотографии в тежки рамки", очите на фотографа сияят от щастие.

"Икономическите фактори  нанасят големи поражения на краставите магарета като мен", хвърля заровете на масата Иво Хаджимишев. Отсега нататък ще се разиграват всякакви комбинации в търсене на отговор накъде се е втурнала днешната фотография. Защото тя определено не върви, а тича през глава с всички тези нови технологии. "Все още има неща, които аз бих предпочел да снимам на лента. Но сега съм принуден да направя от прекрасния си фотоувеличител плот за клавиатурата на компютъра си." В едно не толкова отдавнашно минало г-н Хаджимишев правел гигантографии в тъмната стаичка, копирал дори върху стъклени плаки като старите майстори от края на XIX век. "Сега пробвайте да насочите апарата си към който искате тука, никой няма да ви обърне внимание. Актът на фотографиране все повече загубва магичната си сила."

В гласа на доайена улавям тъжната нотка от това, че фотографията днес е излязла от тъмната стаичка, а старите гънки и магьоснически трикове са се "осветили" непоправимо. "Увеличителят ми стои над главата като един застинал скелет на динозавър."  Хаджимишев се надява, че все някоя от големите фирми ще съхрани за известно време и класическия процес, защото в преходния период могат да бъдат безвъзвратно изгубени много важни неща. Иво Хаджимишев вади лула от джоба си, но не я пали, а само я върти в ръцете си, като някаква стара лампа на Аладин, която може би ще върне избягалия, непослушен  дух на старата фотография. От бара получаваме и две филии с доста препечен кашкавал и поръсени с  чубрица като реверанс към "вкусния" някогашен, веществен  свят. "Липсва ми това, че всичко стана нули и няма вече атоми, няма молекули", тъгува Иво.

Развитието на дигиталните технологии плаши поколението, към което принадлежи  Иво Хаджимишев, защото за тях това значи загуба на различността, на другата гледна точка. "Тези камери гледат по еднакъв начин. И ние, фотографите, без да искаме, започваме да ставаме еднакви." Иво Хаджимишев ми обяснява, че по старите правила всеки сюжет си иска своята камера. "Сега ние сме принудени да влезем в един модул, в една ccd матрица. И аз започвам да се чувствам все повече като част от тази матрица. Понякога едни процеси стават жертва  на състезанието, което всички фирми са длъжни да водят помежду си в името на физическото си оцеляване. Докато при предишните камери, ако имаш един механичен Cannon или Nikon, ти имаше с него 15 години гарантирано спокойствие.

Сега една дигитална камера, без значение от марката, е морално остаряла в рамките само на някакви си месеци. Ние трудно можем да издържаме на това темпо."  Другият проблем са мастиленоструйните принтери, които засега дават доста различно и съмнително качество, неизвестно е какво ще остане след 20 години върху хартията от изображението, отпечатано днес.  Предлагам да обърнем плочата на съжалението и да поговорим и за плюсовете на дигиталната фотография. Оказва се, че въпреки резервите си по отношение на новото Иво Хаджимишев все още е запазил усета си към модерното. Разяснява ми, че там, където светлочувствителната лента има нужда от допълнително осветяване, дигиталният апарат няма. Признава, че за най-младите остарелите технически средства на  фотографията с филм понякога може да се окажат спирачка. 

"Гледам как се развива синът на Теди Москов, Иван, който е на 18 години. Включих го в един проект, посветен на българския балет, и той с неговия цифров фотоапарат направи великолепни неща."  Сега на Иван му предстои кандидатстване в НАТФИЗ и Иво се притеснява, че той трудно ще се върне да учи класическия метод. Дори традиционалистът Иво Хаджимишев е принуден да признае несъстоятелността на сегашните приемни изпити, които могат да спрат цяло едно ново поколение с безсмислено хващане за подробностите, без да се гледа резултатът. "Нека човек да бъде приет заради талант, а чак после да се учи и на класическия процес." Защото сега няма къде да се научат старите техники. Вече не съществува  почти нито една лаборатория за черно-бяло копиране. От доста време няма и  ръчно проявяване на филми.

"Иван е прескочил този етап в развитието на фотографията. Той е добър със следващото нещо. Все едно един човек, който пише на компютър, да го върнеш да пише върху плочката с пясъка с калема."

А как самият Хаджимишев е избрал фотографията?

"Бях ученик, на 16-17 години, и като всички деца, които растяха по онова време, минах през четири-пет кръжока на Двореца на пионерите - от авиомоделизъм до жп дело плюс драмсъстав и не знам си още какво, за да свърша във фотографския кръжок", спомня си Иво. По това време в там се влизало трудно, с висок успех, въпреки убеждението, че фотографията е временно хоби, което трябва да бъде изживявано с пубертета. "Родителите ми погледнаха много демократично на моето увлечение. Въпреки че всичките им приятели ги предупреждаваха, че не е много престижно синът им да стане фотограф, те ме оставиха да снимам. Май  се надяваха, че това ще е поредното чудо за три дни." За да им докаже, че не са познали,започва да снима в операта, където баща му е  режисьор, а майка му художник. Научавам, че през 50 и 60-те години е било "много трудно време за свестните фотографи". Иво Хаджимишев си спомня един случай, когато мастит изкуствовед не му разрешил да направи фотоизложба в известна столична галерия с думите:

"Фотоизложба в тази галерия ще влезе само през трупа ми." "Ако беше поживял още малко, щеше да види, че от фотография не се умира. Заради такива предразсъдъци фотографията в България се движи с огромното закъснение от 50-70 години." Днес си мислех, колко жалко, че големите наши фотографи като Петър Божков, Николай Попов, Димитър Сибирски не са живи, да видят че най-сетне фотографията се излага в Националната художествена галерия". Хаджимишев се радва, че в момента "фотография" у нас вече не е мръсна дума. "И когато един човек отиде в някоя галерия, вече няма да бъде изпъден като мръсно коте, а ще разгледат нещата му, вместо да окача снимките си с щипки за пране в парка, не че и така не може."