Изгубеност, нищета, болка, страдание, отчаяние, страх, чувство за вина, безнадеждност, и накрая - смърт. Това е "веселият" свят на Самюъл Бекет - най-почитания и в същото време най-неразбирания ирландски писател и драматург, починал през 1989 г. На 13 април беше отбелязана 100-годишнината от неговото рождение. Честването на Бекет се смята за най-голямото международно събитие, посветено на съвременен писател. От четенията и постановките през предстоящото през 2008 г. откриване на мост "Самюъл Бекет" в Дъблин, през неговите думи, изписани из целия град с неон, до Боно ("Аз съм му фен") и филмов проект на Джъд Лоу и Антъни Мингела.

Роден е във Фоксрок, недалеч от Дъблин. Рожденият му ден се паднал в петък, при това на Разпети петък. Фамилията е протестантска, от средната класа. Както и Джойс, постъпва в Trinity College в Дъблин, учи френски и италиански и започва да гледа американските неми филми, Чарли Чапли, Бъстър Кийтън. (По-късно описва срещата си с Кийтън: "Три жеста, четири фрази и пет бутилки.")

Напуска Ирландия през 1927 г., по времето на това, което в ирландската история наричат the troubles. Заминава за Париж. Иронията е, че винаги е странял от политиката и никога не се е въвличал и в конфликтите на Ирландия. Но по време на Втората световна се включва във френската съпротива и след края на войната е награден от правителството за "изключителна храброст". "Имам душа на ирландец и мозък на французин", казва Бекет за себе си и това донякъде обяснява нещата. В Париж среща Джойс и между тях започва приятелство до края на живота им. В един момент Бекет е негов секретар и помощник, особено по времето, когато Джойс пише "Бдение над Финеган". Известни са с това, че двамата обичали да седят заедно и да мълчат. Джойс потънал в тъга заради самия себе си, Бекет - заради света.

В края на 30-те първата му по-сериозна работа е "Мърфи". Издател се намира чак след години и все пак гласът му започва да се забелязва.

След войната се връща в Ирландия и - както той определя - това е решаващият момент в живота му. Посещава майка си, седи тихо до смъртното й ложе и тогава получава "артистично просветление". "Започнах да пиша нещата, които чувствам." Явно ги е чувствал на френски, защото почти всичко след този момент излиза на френски. Така е и с трилогията "Молой", "Малоун умира" и "Неназоваемият".

През 1949 г. създава "В очакване на Годо", през 1953 г. за първи път се играе в Париж. В началото и публиката, и критиците са объркани и въпреки че Джон Гилгуд в началото казва, че пиесата е "пълни глупости", залата винаги е претъпкана.

Статия в Sunday Times нарича пиесата "нещо, което кротко ще си стои в крайчеца на съзнанието ви, докато сте живи". После идва и Бродуей и критиката в The New York Times - "необикновената сила на тази пиеса идва от меланхоличната истина за безнадеждната участ на човешката раса". Следват "Краят на играта", "Щастливи дни", и 35-секундната "Дихания". Общото между тях е умишлено несвързаният сюжет, пълен с литературни и философски препратки, цитати и чужди езици - латински, френски, немски, испански и италиански. Всички те "разглобяват" обичайните форми на пиесата и романа, оставяйки огромна въпросителна над това, което до момента се е разбирало под пиеса или история.

И все пак защо "В очакване на Годо" се превръща в емблемата на Бекет? Нещо, което е наричано "пиеса, в която на два пъти нищо не се случва"? Празна сцена, два персонажа, които в продължение на два дни се сблъскват със скуката, агресията, истинското приятелство, зависимостта един от друг, дълбокия копнеж, и най-вече със смазващата несигурност. Те не могат дори да си спомнят предишния ден, не знаят дали да си тръгнат, или да продължат да чакат, и в крайна сметка няма никакво разрешение - или поне в традиционния му смисъл.

Според психолозите единствената разлика между ефективното мислене и тревогата, е че мисленето се придвижва напред до някакъв вид заключение или усещане за разрешение или изход. Тревогата са същите тези мисли, които обаче се въртят в кръг. Това е общуването между Естрагон и Владимир. То се оказва толкова типично, че често в ежедневието си описваме ситуации като "бекетовски" или просто като "чакане на Годо". За по-голямата част от хората Бекет си остава стряскащо неясен и това е съвсем естествено за човек, чиито творби са обявени за "химн на нищото". Но те описват усещането, а не идеята за него. Тук не е въпрос на разбиране, а за преживяване на състояние, с които човек така или иначе обречен да не се отърве. Веднъж запитали Бекет каква е разликата между него и Джойс: "Джеймс Джойс синтезира, той събира нещата в едно. Аз анализирам, искам да се отърва от тях."

Това, от което се отървава, са нещата в театъра в средата на ХХ век: украсената сцена, разточителните костюми, сюжетите, пълни с обрати, и щастливия край. Вместо тях той оставя пуста и мрачна сцена с дърво и пейка, на която седят двама опърпани скитници, което се оказа революция. Известно е, че 24 часа в денонощието Бекет си се е държал като персонаж на Бекет. Ето какво е записал в дневника си от февруари 1961 Ален Боске: "Свитото обезличаване му е присъщо: всичко останало му се струва средиземноморски украшения и дърдорене. Той е приветлив колкото една тухла!" Когато получава Нобелова награда, той я приема, но отказва да отиде на церемонията - "заради задължителната реч". В същото време Джефри Ноулсън, неговият биограф, го описва като много забавен, верен на приятелите си, човек, който обичаше пиенето и хубавите жени. Той казва за него и нещо друго: "Той отвори вратата на тъмна стая и ни покани в нея. В момента, в който очите ни свикнаха с тъмнината, започнахме да виждаме нещата много по-ясно."