Димитър Коцев-Шошо е роден през 1971, завършва едновременно английска филология и кино- и телевизионна режисура. Извлича поуки от нихилизма на прехода. Обогатява се от Труман Капоти, като превежда неговата дебютна книга "Други гласове, други стаи". Работи с най-популярните български музиканти като сценарист и режисьор в рамките на телевизия ММ, режисьор е в "Другата България" по БТВ, писател. Почитател на творчеството на Емил-Мишел Чоран и Людмил Станев.

Трудно ми е да обхвана всички творчески превъплъщения на Димитър Коцев-Шошо и въпреки това, ако мога да го определя с две думи, бих казал, че е професионален авантюрист. Само Хулио Кортасар може да измисли една по-обобщаваща дума за да дефинира подобен типаж - кроноп*...

По пътя за срещата си с него през цялото време си повтарям, че трябва да наблегна върху детайлите, за да го изтипосам или окарикатуря подобаващо. И така с двата крака скочих в собствения си капан.... Няма нищо по-идиотско от това да застанеш по средата на снобарско заведение с чадър в ръка и да търсиш по телефона обекта на своето интервю...

За разлика от мен в заведението Шошо се чувства в свои води, с чаша уиски и крем-карамел, той достолепно оглежда преминаващите келнери в търсене на низвергнат и обрулен от живота журналист. След като ме вижда, той вади най-чистата си възможна усмивка, от приличие изключва мобилния си телефон и разговорът потръгна. В този епизод сме като две деца, които не са се виждали от предишния ден, и чертаем със замах планове върху нови обекти за нападение.

По едно време си говорим за живота, за определенията, които изисква от нас, за това, че в момента, в който поставиш етикет на някой, нещата вече не са същите, а човекът автоматически се е променил. Притискам го с въпроси за самоопределението, а той с усмивка отказва да го направи, като споделя: "За да разбера в крайна сметка какъв съм, смятам да изчакам сина ми да порасне и да видя какво ще отговори на въпроса какво работи баща ти. Няма да имам нищо против и ако той отговори "не знам".

Шошо е искрен и откровен едновременно дори и в най-налудничавите си истории, които ми разказва за детството си. За това как с децата от блока си основават "Организация за Опазване на Природата". Макар името красноречиво да говори за техните намерения и цели, цялата им дейност приключва с неуспешен опит за пресаждане на няколко дървета от гората на полянката пред входа. После отсича: "Стана ни малко тъпо, но накрая единодушно решихме, че няма да си променяме името заради някакъв си Ясер Арафат. Направихме си знаме с жълто слънце на син фон и се сбихме със съседния блок заради него."

В интерес на истината трябва да призная, че предварително не съм срещал лицето на Коцев-Шошо по медиите. Като истински Кръстник той избягва светлините на прожекторите, дърпайки конците от режисьорския пулт. Познавах го обаче индиректно от преводите му.

Култовата книга "Бърни Кълвача" от Том Робинз още е хит на българския книжен пазар, за нея Ваня Щерева споделя: "Тя е най-хубавото нещо, което той ми е причинил на мене лично, а и на много други хора. Не знам дали книгата е толкова добра, или преводът е супер, но мисля си, че Шошо е вложил доста от себе си в нея." С екзистенциалната библия "Чай в пустинята" от Пол Боулз си имам специално взимане-даване, с тази книга запълвах времето на една от сесиите в университета, захвърляйки учебниците настрана, а в "Други гласове, други стаи" чест прави на Шошо, че се докосва майсторски до творчеството на великия Труман Капоти, премервайки предизвикателно ръст с познатите преводи на Димитри Иванов.

Времето на взаимното опознаване в бара неусетно отмина, разходката из световна литература завърши, когато намерихме допирни точки в нихилизма на Емил-Мишел Чоран, фантасмагориите на Дан Браун и лудориите на Людмил Станев. Всъщност всичко това беше само прелюдия върху темата

дебютната книга на Димитър Коцев-Шошо, която през 2004 година разбуни духовете и даде тон за песен на редица музикални дебютанти в писателския занаят. Лора - главната героиня, на мен до болка ми прилича на обърканата и романтична Амели Пулен, захвърлена в лапите на съвременната градска среда. Разлики между двете, разбира се, не липсват, а интригата в книгата се завърта около три чифта магически зарчета, които изпълняват желания. Ако трябва коректно да дефинирам жанра на произведението, мога само да го разположа в границите между филмовия сценарий и експерименталния роман. В тон с настроението на изданието е придружаващият го компактдиск, който сякаш е музикалният фон на времето в сюжета. Стилът на музиката e всичко, което може да ви хрумне от джаз до рап и тук не мога да не отбележа блестящите включвания на Белослава, "Фючър шок" и "Ъпсурт".

Интересна е историята за появата й, книгата бе писана без никакви задни мисли за филмиране, но продуцентите от Junk Brothers до такава степен харесват текста, че пожелават да го екранизират още преди да излезе на книжно тяло. Сметките на автора са други, първо книгата - после филмът, и той се оказва прав. Към настоящия момент сценарият вече има своя първи вариант. Проектът е получил финансова подкрепа за развитие от европейската програма за кино "Медиа". Оставам с впечатлението, че до месец започват работа със "скрипт доктор".

Преди по-малко от година Шошо започва сценарий с работно заглавие "Тилт" по идея на Виктор и Борислав Чучкови, иначе казано, Чучков брадърс. Тримата са израснали заедно и някак естествено общата им работа идва от само себе си. С две думи, този филм е за няколко момчета, които се променят с годините. Те живеят на ръба на закона, както впрочем половината българи от 1990 насам. Те обичат и мразят, емигрират и се връщат, отчайват се и се вдъхновяват, но най-вече си остават приятели. Надяват се, че това ще е един оптимистичен поглед върху така наречения преход и че ще избягат от клишетата за мизерия, борци, политици като направят филм с пълнокръвни герои. Всъщност това е и най-големият недостатък на българските филми напоследък - гледаме героите в тях и си казваме "няма такива хора". Оттам нататък каквато и да е историята на филма, тя вече няма смисъл, защото никой не й вярва.

Някак си темата за странстването му из света идва от само себе си. С Боби Кашчиев, през светлата зима на 1996 срещу 1997 г. успяват да излъжат австралийското посолство в Белград, че са състезатели по уиндсърф. В това начинание им помага "ятачката" Ирина Константинова, настоящ европейски шампион в този спорт. На летището в Сидни ги питат къде са им сърфовете и неопрените, а те с презрителни физиономии им отговарят, че уредите пристигат с товарен самолет. Явно са били убедителни, в резултат на което ги пускат в страната.

Шошо и другите му превъплъщения

- например режисьор в "Другата България" по БТВ. В предаването го канят през 2003 г. продуцентите от агенция "Прима". Учудването му е голямо: "Не съм и мечтал за подобна работа, свързана с пътувания и срещи с най-различни интересни и безинтересни хора." Всички му странствания са свързани с безценни впечатления. А най-чудесните спомени са онези мигове след снимките, когато излиза от хотела и се разхожда из непознат град, опитвайки се да си представи живота на хората в него. По време на тези разходки се възползва от възможността да събира миризмите на градовете, разбирам, че е едно от любимите му занимания.

Така посещава през 2005 Израел и Палестина. Снимачният екип е напрегнат, защото районът не е от най-тихите на света и още първата нощ в Тел Авив получават "възнаграждение за страха". В четири сутринта операторът на предаването Венци Нешев отразява пожар в хотела. До първия етаж се добират след люта схватка с паникьосаните туристи по коридорите. Така групата се събира, целите в черни сажди. Хотелът е обгърнат в ефектни пламъци и става автоматически идеален декор по темата за тероризма в Близкия изток. За щастие никой не загива, но репортажът става подходящо драматичен.

Познавам още Шошо и от множеството реклами, с които ни е забавлявал от телевизионния екран. Режисира небезизвестната

въртяна по няколко европейски телевизии едновременно. Най-приятна обаче е рекламата за брускети "Марети". Дори и сега, като я гледам, ми става смешно - актьорите са прекрасни, музиката е точна, а декорът е чудесен. Много добро беше и хрумването в рекламата да се говори на италиански, а тя да е дублирана на български. Ефектът е весела закачка с очакванията на хората.

Една от най-запомнящите се реклами на Шошо е тази за кренвиршите "Браво", в която младежи играят на "Познай какъв е пълнежът на кренвирша". Правил е реклами още за Пощенска банка, Пиреос банк, "Германос", "Глобул" и "Верея", както и много други, за които не би си признал без бой.

Говори с умиление за проф. Владислав Икономов, при когото завършва режисура в НАТФИЗ. От него научава, че смисълът в кинематографията е да направиш интересен филм, а не да се изживяваш като уникален творец. Споделя, че се е учил от почти всички, с които е работил - Жоро Торнев, Камен Воденичаров, Георги Тошев и други. От всеки един от тях си е открадвал по нещо ценно. В момента тайно се надявам да не открадне нищо и от мен.

в занаята поради страх от разочарования: "Човек тъкмо започне да се прехласва по някой творец, и се оказва, че той мрази децата, не се къпе достатъчно често или биел майка си." Въпреки това за любимци в игралното кино определя братята Тони и Ридли Скот. Харесва Тери Гилиъм, макар че повечето му филми са пълен провал. Пуска по една сълза пред човешкото нищожество и величие, докато гледа филмите на Майк Лий. И ето, че всички негови избраници се оказват британци...

Като режисьор на клипове - музикални и рекламни, номер едно за него е Спайк Джоунз, но подчертава дебело, че филмите му не струват: "Много за ума, малко за сърцето." От документално познава единствено Андрей Паунов, за него споделя, че е много добър. И е убеден в това не защото са били в един курс, нито заради поетичния "Георги и пеперудите", а заради лудите идеи за филми, които му се въртят в главата, и които е убеден, че някога ще заснеме.

Има нещо интересно в начина, по който разсъждава за рекламния пазар в България, не защото в него е само един изпълнител на конкретни поръчки, което стеснява кръгозора му, а и поради други причини... (Времето, проведено с Шошо, се изнизва като края на филмова лента, за няколко часа установих, че за да разбера обекта на наблюдение, трябва да разпознавам иронията му, в която има и голяма любов към човека, и импровизация с изразните средства.) Завършваме с рекламния бранш с надеждата разговорът да не свършва: "...Иначе хората се събират всяка година на фестивал, разменят си награди, държат се възпитано и прилично един с друг. Повечето са образовани млади хора, а това е приятно, както и да го погледнеш." Става ясно, че той както всеки професионалист най-много обича да работи с агенти, които носят своята идея и искат тя да се доразвие така, че да стане разпознаваема и ясна. Споделя обаче, че все още има и клиенти, на които им е все едно дали поръчват рекламен клип или тройка кебапчета: "В крайна сметка всички в тази професия често ставаме сервитьори, колкото и да не ни се иска да си го признаваме."

________________________________________________________________________

С думата кроноп Кортасар илюстрира човек, опазил детската ненаситност на сетивата си, способността да се удивлява, да се възторгва, човек, опазил чувството си за хумор, ала не хумор на дребно, не вицаджийство, а хумор като житейска философия, човек, отдаващ и приемащ изкуството като импровизация, като себереализация в един концентриран миг от вечността. Кортасар онагледява създадената от него дума, като избира за неин върховен носител царя на джаза Луис Армстронг, когото ръкополага за най-огромен кроноп.

"За да разбера какъв съм, смятам да изчакам сина ми да порасне и да отговори на въпроса какво работи баща ти. Няма да имам нищо против, ако той отговори "не знам".

Той избягва светлините на прожекторите, дърпа конците от режисьорския пулт.

Познавате го индиректно от преводите му - "Бърни Кълвача" на Том Робинз, "Чай в пустинята" от Пол Боулз, "Други гласове, други стаи" на Труман Капоти.