Когато си уговаряш среща с художник, напълно в реда на нещата е той да те покани в ателието си и да ти покажe последното, върху което работи. После да поиска мнението ти.

С Вихрони Попнеделев обаче се виждаме в кафенето „Кайо Коко" в старата част на "Лозенец". От предварителния разговор по телефона научавам, че интериорът е дело на художника. Заварвам Вихрони да пие кафето си, разположен като Гоген в своя таитянски разноцветен рай от папагали, риби и топли тропически тонове.

"Айде де, тъкмо щях да си тръгвам!" Петминутното ми закъснение бързо е забравено от непринудения разговор и накрая на срещата Вихрони ще попита: "Ама свършихме ли вече. И сега трябва да си ходя, а пък нещо не ми се става оттук, че трябва да се занимавам с едни документи..." Разговорите за изкуство с приятели са любимото нещо на художника. Далеч от бюрокрацията на ежедневието. Вихрони най-много мрази да подписва някакви си там документи и да урежда формалната страна на живота. На него му дай творческа работа и непринудени разговори. Другото го задушава, което не значи, че не го върши. Дори напротив. Напоследък се е захванал с мащабен труд - да сътвори цял дом за художници и любители на изкуството, където да могат да се изолират за няколко дни от света и да захванат каквото си пожелаят -да „почоплят глина", да " размачкат боите".

В „Кайо Коко" се чувства напълно потънал в свои води. На лицето е изписана дяволита усмивка и безпрецедентен оптимизъм. Въпреки че се прокрадва и едно леко, едва доловимо съмнение - дали пък няма да ме карат да правя нещо, което не искам?

Точно това е идеята ми. Карам го да стане и да отиде до ей оня папагал. Фотографската сесия започва и Вихрони в началото неохотно изведнъж се разгорещява да обяснява за всеки елемент от дизайна на заведението."А това тук съм го правил по една вече позабравена техника от часовете по трудово с хартия и глина. А пък тия звездички в небето..." С разрошения перчем, дигнат нагоре, той все повече ми заприличва на някаква странна тропическа птица - какаду или нещо от сорта. „Прическата ми е такава рошава и винаги нагоре." Забравил болката в краката си и наскоро претърпяната операция, Вихрони напълно се развихря и вживява във всяка част от пейзажа и се чувства горд, че е негово дело. Обяснява ми, че рядко се срещат собственици на заведения, които да не си поръчат някакви готови решения по каталог, а вместо това да се оставят в „несигурните" ръце на истински художник. В случая с „Кайо Коко" е имал късмет - оставили са го напълно да развихри въображението си и това е донесло оригиналната атмосфера на заведението.

Покрай голямата си дъщеря Вихрони се запалва по архитектура и вътрешен дизайн. Арт центърът, който прави в момента, го зарежда с невероятни идеи и непрекъснато тичане. Такова нещо се изстрадва също като една скулптура или картина, само че всичко започва далеч по-прозаично - с купуване на матраци и гардероби, а изкуството идва едва по-късно. Като го гледам с какъв кеф обяснява за майсторенето на всевъзможни, както той ги нарича, „Задачки-закачки", в които никоя хрумка или нова техника не изглежда странна и неуместна, мога да си представя резултатите, до които ще стигне с арт центъра. Всеки път да градиш един изцяло нов свят е задачата на Вихрони в живота. Той не обича инерцията и му е скучно да прави за втори път вече направеното. Всеки път да е ново и неочаквано - това е мотото в живота му. „Виждаш ли я онази фигура на стената отсреща, приличаща на тотем. Познай от какъв материал е?" Правя предположение, че е от дърво, даже съм абсолютно сигурен. „От хартия е, само че много смачкана и обработвана ръчно."

- Може би, ако по някакъв начин си бъркахме в чиниите, щяхме да си завиждаме. Но с Андрей Даниел и Греди Асса си останахме близки през годините, тъй като запазихме дистанцията, защото много често прекалената близост води до едно псевдо ужким приятелство, а всъщност си подливаме вода. Това е характерно за хората с по-малко воля и сила. Колкото си по-силен, толкова си по-независим като параход, който пердаши смело напред. Днес в компанията на Греди и Андрей се чувствам отлично. В съвместната изложба за Моцарт отново използвах акварел, което ме връща 30 години назад - горе-долу толкова време не съм работил с този вид бои. Акварелът е една много специфична техника. Работата с масло ме е научила да изкарвам светлината от платното, докато в акварела разчиташ на прозрачността на тона. Чрез акварела ми беше по-лесно да предам цветовото ми усещане за музиката на Моцарт - ефирна и лека, но в същото време съвършена. Аз въобще обичам да прехвърлям в цветове нещата. Преди време си правех едни закачки с едни парфюми, като рисувах по ароматите им. Изразявах ги цветово.

- Идеите ми се раждат рано сутрин. После обаче се завърта денят с всичките му бюрокрации и накрая, като пристигна в ателието, се питам какво щях да правя.

- Аз по-скоро бих казал, че за мен трудни са другите неща, а тези, с които си вадя хляба, са ми много лесни, просто за тях не се и замислям, докато другите, разни житейски неща, като да се спукаш да пишеш декларации, лошо ти става, това е абсолютно унищожаване на личността. Или като се почнат някакви клюкарски истории около теб. Или примерно да решиш да си купиш нещо - наскоро си купих гардероб и той се оказа дефектен. Сега трябва да го връщам и да се занимавам с продавачите, толкова енергия да хвърля, която иначе бих могъл да използвам за творчество. За съжаление у нас много енергия се губи за елементарни неща. А в моята област, бих казал ,че съм по-щастливото овчарче, защото не правя кой знае какви усилия и Господ се грижи за мен. Може би не го отчитам това, че, общо взето, аз нямам един почивен ден. По някой път съм завиждал. Ето този какаду е изпълнен в една специална техника, която едно време сме учили по трудово. Прави се от глина и след това се лепят малки хартийки с брашно и така се напластява и става дебела кора, която след това се реже и се маха глината отдолу и остава кухата форма. Това са все някакви стари трикове, които сега няма кой да ги прави, не са им интересни на хората. Или си мислят по-добре да си го купя от пластмаса. А това е несравнимо, защото това не е като матрица. Навремето един мой приятел от Германия ми разказа историята за това къде е раят за различните хора по Земята. За бедуина - той е купища вода, за немеца бил хипмаркетът.

- Правя едно място, където искам да събирам колеги и приятели. Първите гости ще са шестимата от групата "Градът". Мисля да приемам и хора, които обичат изобразителното изкуство, но имат други професии, нека да опитват - нека да има къде да идват да рисуват или да правят керамика, или да ваят разни форми от глина - неща много дълбоко вътре в човека. Прави ми впечатление, че много хора в България се сещат за това. А те имат съвсем друга професия, било то бизнесмени ли нещо друго. И смятам да го направя това място в Долно Камарци - там има и прекрасна природа. Центърът ще се състои от три къщи, оградени в общ двор като манастир. Имам идея и да възродя там полузабравените народни занаяти. И децата да не се занимават с глупости, ами да идват. Идеята за този център ми дойде, защото много познати около мен искат да рисуват, да творят. Може би художникът излъчва нещо, някаква специфична енергия, която заразява. Даже някой го казват - „ идвам да понамачкам боите покрай теб". Имат нужда от това да се измъкнат от сивото ежедневие, в което се губи живота им. Ето например това заведение, ако собственикът не беше с отношение към изкуството, той нямаше да си позволи, нямаше да му стигне фантазията да си поръча разни такива интересни неща. Щеше да направи едно тривиално заведение, което никой нямаше и да го погледне. С цветовете трябва да докараш онова интересно състояние на духа, което да те отпуска, пък и кога друг път ще ми падне да оцветя толкова големи пространства.

- Тези, които са в първи курс, са най-добри, от втори курс нивото започва да спада. Започват да се развалят, защото се разсейват с други неща като барманство и там, където могат да бъдат забелязани, защото професията на художника е много отшелническа - трябва да се отдадеш напълно, тук няма суета, забравяш за себе си и за това как се чувства тялото ти, дали си гладен или жаден, нощ ли е, ден ли е. А пък студентите се радват като пилци, като имат свободен час, абе, ученическа работа. Мисля, че твърде рано са влезли в академията и не са осмислили сериозно интересите си.

- Обичам да ходя в Пловдив, но понякога ме изнервя мудността на живота там - сутрин преди 11 няма с кого едно кафе да изпия. Тогава се връщам в София, която е върха на българската динамика. А иначе, като остана за по-дълго в Пловдив, и започват да ми се връщат спомените и усещанията от детството - за топлите нощи, ухаещи на салатки... Пловдив има много особености. Една от тях е, че всички пишат. Разрови се да видиш, че там всеки втори е поет, а всеки - трети писател. Може и тайно да го прави, ама го прави с чувството на творец.

- Исках да стана музикант, но всъщност всеки може да се почувства музикант, ако слуша музиката и има отношение към нея, ако я преживява достатъчно дълбоко.

- Не обичам шумотевицата около откриването на изложбите. Затова и не откривам често изложби. Спомням си как по време на откриването на една моя изложба аз си бях в Пловдив, на маса с един приятел и се черпехме. А по това време в София всички се чудели къде е авторът. Аз моята работа съм си я свършил с рисуването на картините. Останалото много не ме интересува - там разни поклони и обиране на овации. Общо взето, съм си извоювал тази свобода да си правя каквото си поискам, без да се интересувам от това някой дали ще ми хареса работите или не. Хич не ми пука. Имам си клиенти, които ме следят, интересуват се от новите ми неща. В момента много се търсят моите голи тела, ама на мен точно сега ми се правят други работи. Не обичам да рисувам на конвейер. Трябва да имам какво да кажа и само тогава го правя.

- Обичам вечно да си чопля нещо, да майсторя, да си играя, аз по този начин си почивам, не мога да стоя ей така, без да правя нещо, без работа.

- Не се влия от оценките на хората за работата ми. Но ако аз не си харесам нещо, ставам много мрачен и можеш да ме засечеш в последния трамвай на връщане от ателието ми с такъв изтерзан вид все едно съм на мастиките на пияниците, които пътуват по последните седалки.

- Въпреки че луксът не е определящо важен за мен, от време на време обичам да опитвам и нови вкусове - хайвер, туй-онуй. Иначе мога да изкарам и на ориз. Много го обичам - всеки ден да го ям, няма да ми писне. Обичам да готвя, аз научих жена си да готви. Обясних й, че то е като рисуването, слагаш различни съставки с някаква цел и разчиташ на добър резултат. Луксът за някой е да се качи на врата на трима души и да им управлява живота. Друг пък иска последен модел джип. Аз лично предпочитам да си хвана такси, за да съм независим.

- Не мога да си представя да живея другаде освен в България. Веднъж опитах да изкарам два месеца в Германия и едвам устисках. От равния, облачен и сив пейзаж започнах да се обезцветявам. В България има цветове - слънце, аромати и ... още нещо, необяснимо с думи, но пък може да се види в картините ми.

- Не обичам експериментите без цел и посока. Ако нямаш идеи можеш цял живот да си експериментираш, все едно, няма да станеш художник.

- В пленери обичам да участвам, но когато надуша комерсия, бягам надалеч. Примерно някъде си правят сметката, че ще изкарат повече пари от двете картини, които оставям след участие, отколкото са дали за прехраната и спането ми. Това е доста тъпо и разваля климата на общуване между творци.

- Мразя нахалните простаци на улицата, които си мислят, че всичко им е разрешено и парадират много с това. Но това май се превръща в мода напоследък и едва ли не, за да оцелееш, трябва да станеш и ти такъв. Другото е новите закони, които приемат в държавата ни днес. За да обявиш картина сега, трябва да се подписват куп документи, а никой в крайна сметка не може да гарантира, че въпреки всичко накрая може да няма картина, а нанасяне на бои върху платно въпреки изрядно уредената бумащина. Мразя бюрокрацията и това, което тя прави с човека - просто някакво ЕГН, номер на сметка или на здравноосигурителна книжка. А къде отива душата на човека? Правя това, което искам, но, по дяволите, не мога да избегна бумащината и това да се подписвам под разни документи по сто пъти на ден. А това унищожава твореца в мен. Как да рисувам, след като съм се занимавал цял ден с бюрократични глупости?!