Странно защо, но от обложката на диска сякаш гледа нещо като медузата горгона, а албумът на Касандра Уилсън не предлага пътешествие в древна Гърция. Съвсем не! Thunderbird  е всъщност поредният чудесен джази-блузи албум на певицата, наложила се непоклатимо на световната джаз сцена. Всеки неин проект е стъпка в посока разширяване на границите на понятието джаз и предизвикателство за всички онези, които работят в същата област. Добре премерената смесица от джаз, блус, фолк и поп е запазена марка на певицата от Мисисипи. В настоящия й запис има от всичко това и още нещо. Защото албумът на Касандра Уилсън звучи перфектно – отпускащо и модерно, много модерно. За това принос имат както музикантите Марк Рибот - китара, Майк Елизондо - бас, и Джим Келтнер - ударни, така и продуцентът Ти Боун Бърнет ("О, братко, къде си?")

Записан предимно в Лос Анджелис, албумът потапя в отпускащата се атмосфера още с началното Going to Mexico. Музиката се разлива като насън, меко, лежерно и води до Closer to You, изпълнено с копнеж и малко тъга. Един приятел казва за нея, че сякаш "вика шаманите и прави магии". Присъединяваме се към това. Тя наистина е магьосница и който не я е чул, той не се е убедил в това.

Маргарита Борисова

 

 

Това е поредната изненада, подготвена от големия музикант, след като предходният албум In The Heart Of The Moon с участиeто на покойния Али Фарка Туре бе отличен с престижните грамофончета, известни като наградите "Грами". До скоро, може би с изключение на проекта с американския блусмен Тадж Махал, албумите на Тумани се отличаваха със своя деликатен и по-скоро камерен характер. Може би това се дължи най-вече на характеристиките на самия инструмент,  с който Тумани стана популярен – западноафриканската кора. Това е изключително труден за овладяване инструмент, напомнящ арфа, състоящ се от 12 до 24 струни и резонатор, изработен от африканска кратуна. На този инструмент се изпълняват едновременно бас линия и мелодия, а големите виртуози като Тумани често използват и резонатора като перкусия.

В  случая обаче това не е чак толкова необходимо, защото оркестърът на Тумани е представен добре откъм перкусии. Освен това тук присъства и една солидна брас секция, при това под вещото ръководство на самия Пи Уи Елис, хор, щрайх и соло вокали - членове на престижни формации, като например Rail Band и Bembaya Jazz, достатъчно е също така да споменем и имена като Касе Мади Диабате, Сумаила Кануте и Морисанда Камисоко. Това без съмнение е впечатляващ проект, успял да вплете в стилистиката си влиянията на американския фънк и соул, без да загуби нито частичка от западноафриканския си характер. Албумът е записан в Hogon Club на хотел "Манде" – място, което без съмнение имаше солиден принос към вдъхновението на музикантите и в предходната продукция. От покрива на хотела се открива впечатляваща гледка към бавно течащата през столицата река Нигер. Времето и музиката в албума сякаш са се вплели в едно цяло, кората на Тумани ни разказва тъжни и забавни истории от една далечна страна, която някак неусетно ни става близка. Ако ви харесва музика без компромиси, този албум е един отличен избор!

 

Представете си парижки клуб късно вечерта, да се добере човек до бара е почти невъзможно, всички пушат и се опитват да си поръчат поредната бутилка бира. Звучи традиционният лаундж/даунбийт микс и изведнъж музиката се сменя с някаква странна смесица от електробас, семпли, бандонеон и аржентински мелодии... в синкавия сумрак се появяват танцуващи двойки, а на бара вече е доста по свободно. Може би така са изглеждали през 2001 г. първите изяви и последвалият ги фурор, свързан с една формация, нарекла се Gotan Project. Албумът, който за необичайно кратки срокове ги направи глобални звезди, се наричаше La Revancha Del Tango, а авторите стоящи зад проекта, бяха парижкото трио Филип Коен Солал, Кристоф Мюлер и Едуардо Макароф. Този път оставаме с усещането, че триото се опитва някак да нагази в същите води както преди пет години – разбира се, това няма как да се случи и нещата ни звучат познато, а елементът на изненада напълно отсъства. Новата продукция се нарича Lunаtico и е приела името на легендарния състезателен кон, принадлежал на Гардел. Бандонеонът тук е в ръцете на аржентинеца Нини Флорес, гласът е на Кристина Вийалонга, а тангото е онази червена нишка, която ни помага да се ориентираме в лабиринта от поп, рок, рап, хаус, диско, блус, кънтри, трип-хоп, дъб, суинг, афро, хип-хоп, джаз и каквото още ви хрумне от тази главозамайваща, като галоп на състезателен кон въртележка от стилове. Албумът успешно превръща тангото в лаундж, а ако се съмнявате в необходимостта това да се прави – достатъчно е да споменем, че дебютния албум на групата отдавна надхвърли 1 млн. продадени бройки.