Тя е на 25 години и обича да чете. Освен това не вярва в онази поговорка, че човек трябва да върши само едно нещо. Защото се е захванала с куп неща - редактира един речник, харесала си е книга за превод, започнала е докторантура във Франция, решила е да научи испански добре, за да чете в оригинал любимите си латиноамерикански автори, мисли как да разчупи представянето на книги у нас, така че новината, че е излязла добра книга, да достига до повече хора... Разбира се, в това число не влиза работата, която всекидневно върши в издателство "Колибри". Но това според нея не се брои, защото тази работа й носи удоволствие.

Жаклин е дъщеря на Раймонд и Силвия Вагенщайн и внучка на Анжел Вагенщайн. Така че има обяснениe за пристрастието й към литературата. Твърди, че никога не й е хрумвало да се занимава с кино, но пък за сметка на това животът й непрекъснато се върти около книгите.

Затова и мястото на срещата е книжарницата на улица "Иван Вазов". Бюрото на Жаклин е затрупано с книги и листа, а навсякъде наоколо има книги. Но вниманието й в случая е отклонено в друга посока -  открила е в интернет интересно интервю с Амели Нотомб - детето-чудо на френската литература от последното десетилетие, и искрено се радва на отговорите на белгийската писателка. "Ето, виждаш ли - питат я: "Как искате да умрете?". И тя отговаря: "Искам да ме удари гръм."

Жаклин казва, че много неща я радват - хубавата книга, добрият дизайн на корицата, фактът, че

  Миналата година е писала дипломна работа за българското книгоиздаване и е изненадала французите с извода, че е единственото в света, което отговаря на намаленото търсене с повишено предлагане. Самата тя намира логика в този парадокс и казва, че нещата вървят на добре. "Ето, направих един ВИП клуб към издателството, за да мога да изпращам покани на хора, които се интересуват от събития, нови книги и срещи с автори. Искаше ми се на тези премиери да не бъдем все едни и същи лица - журналисти и автори, а хора, които наистина четат. Оказа се, че онези, които се абонираха, са почти всички на възраст от 21 до 25 години." Според Жаклин вече е модерно да се чете. "Ами да, това вече е краят на представите, че с книги се занимават само някакви сухари, които ходят по библиотеките, ровят из прашни лавици и задължително носят очила", смее се тя. 

Разговорът за литература с Жаклин трудно се управлява. Той е като река, в която непрекъснато се вливат нови потоци. В началото тръгва от американската литература и тя признава, че харесва ироничния поглед към нещата на Пол Остър. Минава през Милан Кундера и споменатата вече Амели Нотомб, отбива се при Исабел Алиенде и Габриел Гарсия Маркес. После се връща на френска територия с Филип Джиан и признанието, че той й е голяма слабост и че харесва силните му и завладяващи романи. Оказва се още, че цени Фред Варгас и тънкия й хумор и неочакваната посока, в която поемат историите. Когато става въпрос за поредицата "Световна европейска проза", нещата са по-сложни - там списъкът на любимците е дълъг. Тя самата си дава сметка, че имаме много неща, които да наваксаме - голяма част от имената са непознати, изпуснати са тенденции и

 

Обаче пред истинска дилема се изправя, когато трябва да реши кои книги да вземе за снимката. "Селин? Да, Селин става. Ще взема и един Пол Остър. Да, да, задължително и Исабел Алиенде. И какво... какво... от европейската проза?"

Странното е, че тя няма притеснения как ще излезе на снимката, а кои да са книгите, които държи в ръцете си. Подхвърлям й, че ги е гушнала като бебе, а тя се съгласява, че то горе-долу било едно и също. "И на тях им отделям толкова време, колкото ще трябва и на едно бебе", смее се Жаклин.

После от дума на дума става ясно, че работата й в издателството не е от девет до пет. "Тук няма работно време - за тези неща мисля през цялото време - и ден, и нощ." В главата й има идеи как да се популяризират добрите заглавия, как лека-полека думата "реклама" ще престане да бъде мръсна дума в издателската работа, прави планове как разпространението ще се подобри и няма да има проблем

 

И още куп неща, които се въртят в главата й - винаги внимава за нови автори и заглавия, за дизайна на кориците, за добрия превод. "Защото никой не издава книги, които после да си ги държи вкъщи."

Казва, че когато заминава за Франция, е едва на осемнадесет години. "Бях там шест-седем години, но и през ум не ми е минало, че ще остана. Винаги съм знаела, че ще се върна тук - то някак стана автоматично. Имах някакви предложения, ако исках, можех да остана, но нямаше да бъде същото. Някак си тук имам повече идеи за реализиране, мога да поемам инициатива, различно е, че в България са близките ми хора и имам повече свобода. Ето вече мина година, а аз още се радвам на самия факт, че съм тук. Еуфорията от това още не ме е напуснала." Наясно е, че тези неща не са толкова важни, когато човек пътува често. "Сега не е както някога - днес сякаш светът е станал по-малък, границите вече нямат голямо значение, знаем езици и всичко е станало някак по-достъпно. Можем един ден да сме тук, на другия ден - във Франция. Значение вече има само къде е домът ни, защото в него се завръщаме."

Жаклин обаче си има един дълъг списък от места, където иска да отиде. Казва, че този списък все повече се увеличава. Отметнала е вече места като Бразилия и Тунис, Мароко и Израел. "Още не съм започнала да пътувам в България толкова много, защото още се радвам на факта, че съм тук. Радвам се на приятелите си, на смислените разговори, на желанието да променим нещо. Имам енергия да правя много неща и работата ми носи удоволствие."

Вярно, че на пазара на книги цари хаос - едни издателства пускат по една книга на две години, други - по пет на седмица. Според Жаклин най-важно е качеството - няма значение дали се издават трилъри или дамска проза, въпросът е книгите да са добри.

Чувствам се уютно тук, обяснява и прави жест, който обхваща книгите на бюрото, задния двор на улица "Иван Вазов", книжарницата. Но всъщност значи много повече.