Да си призная честно, още преди да предложа Боряна Пунчева за петъчен гост, вече имах готов увод за тази статия. Животът обаче има по-добри идеи и в деня, в който "кандидатурата" й е официално одобрена, я срещам на Варшавския филмов фестивал, чакаща за унгарската премиера. "Тъкмо решихме да ви направим портрет", усмихвам се подкупващо. "Само един въпрос - в какъв стил ще е портретът - кубизъм или може би импресионизъм?", шегува се тя,  използвайки най-сериозния нюанс на гласа си. За момент се връзвам, а след това си припомням: ето това е истинската Боряна.

Преди да е филмова актриса (незабравимата Ана Дона  с тире по средата в "Дами канят"), режисьор (и на "Клуб  НЛО" по времето, когато сериозно конкурираше "Каналето") и лице на българската култура в Полша (директор на Българския културен институт във Варшава), Боряна Пунчева е преди всичко човекът, от когото очакваш да е винаги в добро настроение,  когато изненадващо се появиш в културния институт, докато тя говори едновременно по два телефона. Понякога може да те среже, но никога не боли. Трябва да го напиша, но след 5 години познанство Боряна така и не ми позволи да минем на "ти".

"Невинаги шефът прилича на чудовище, всички в офиса го мразят и само чакат да излезе, за да го разстрелят словесно. Може и да съм режисьор, но не си режисирам подчинените. То всъщност няма и кого чак толкова  да ръководя - ние сме всичко на всичко четирима човека в нашия институт. Вратата ми е винаги широко отворена, нямам тържествена табелка  "Боряна Пунчева  - директор". Сутрин пристигам на работа, а кафето е вече изпито. Това е свободата - да не се погрижиш за кафето  на шефа."  Предлагам й да идва първа, "тогава пък  кафе още няма..."

По този повод  разговаряме в "Нежният варварин",  един друг малък културен център на Варшава, където сред книги и стари мебели, в компанията на Buena Vista Social Club, гледаме как полската столица се събужда за живот и, разбира се, пием кафе в малки чашки, почти по български. "Официално се водя варшавянка, тук съм родена и скоро след това пренесена в София. Според полската традиция децата получават две имена, така че за да не разстройваме полската рода, съм Силвия Боряна. С времето останах  просто Боряна, макар че  имаше момент, когато по паспорт бях,  внимавай сега, Силвияборяна.

Историята с различните имена, появяващи се и изчезващи в зависимост от контекста, е история за Боряна, появяваща се и изчезваща, в нови житейски роли, във всяка от които обаче се чувства в собствената си кожа. Мотото й да върви напред, без сантиментални  въздишки по миналото, преди пет години я довежда отново в родния й град в ролята на  директор на Българския културен институт. По това време той  се помещава на третия етаж в пустата административна сграда към посолството и попадналите по-скоро по случайност там гости оглеждат окачената на стената автентична родопска черга и плакати на певици в народни носии, след което си тръгват.

Боряна пристига във Варшава, затворила важна страница от живота си - пет години работа като режисьор на "Клуб НЛО". "Зрителите не предполагат колко струваше  успехът на предаването. Наистина  много работа, безкрайни  дни и нощи, сливащи се  в едно,  и за награда - почти празен джоб. Истинската награда беше това, че успяваме и че предаването наистина се харесва. Пристигнах във Варшава със старото си тико, а  полските ми колеги режисьори си мислеха, че се правя на ексцентрична. Как така режисьор на такова успешно шоу не се е отправил към някой екзотичен остров,  а дошъл  във Варшава,  и то на работа. В крайна сметка решиха, че или преувеличавам успеха на "Клуб НЛО", или...  се крия от българските  данъчни власти." 

Обсебваща рутина в професията и истинска необходимост от промяна и нови предизвикателства - така Боряна обяснява решението си да започне някаква нова работа. Точно тогава Министерството на културата обявява конкурс за мястото във Варшава и варшавянката в Боряна се обажда. "Хей, здравей,  безметежен чиновнически живот! В 17.00 напускаш кабинета и край на работния ден! Ще си поемеш дъх" - радваха се моите приятели. "Няма срокове, няма ефири!" - радвах се аз.  Да, работя в невероятно комфортни условия, с чудесен екип. За нас не е   важно формално да отчитаме   дейност и да  отмятаме работно време, а  какво и как  ще успеем да   свършим.  Снощи открихме изложба, а като изпратихме и последният гост, се хванахме да слагаме покани в пликове и да лепим марки и така до 22.30.  Случва се."

Едва след пристигането си във  Варшава  Боряна разбира, че проблемите са доста и е трудно да решиш откъде да започнеш - как да убедиш  колегата поне да не пречи, как да  припомниш на света, че съществуваш.  Как  да  убедиш  полската публика, че  не всичко  хубаво в славянската култура носи само един етикет - полски. Първият  опит да стопи ледовете и разруши стереотипите удря на камък - от изложбата на световноизвестния график Стоян Цанев, полски възпитаник, някои гости си тръгват направо обидени. "Ако говореха български, биха ми казали: Боряна, продаваш на  краставичар краставици. Стоян е  наш възпитаник,  творбите му  са полски откъдето и да го погледнеш, а ти им слагаш   етикет "Произведено в България".

Вече 5 години се опитваме да покажем, че България е много повече от грънци, народни носии и розово масло, а изобразителното ни изкуство не се изчерпва с картини на Рилския манастир и неуморни жътварки. Предстоящото ни членство в Европейския съюз определено ни улеснява - поляците  осъзнават, че се връщаме там, където винаги сме били,  и това не е някакъв мил жест към екзотичните българи, а наше право."

С времето поляците идват все по-често и вече не си тръгват "обидени". А след това се връщат. Институтът се премества на партера, разполага с  просторна галерия  и показва и по-интересни за гледане неща от овехтялата родопска черга. Изложбите стават тясна специалност на доскорошната режисьорка. Там, където парите от министерството не стигат, идва ред на приятелите. Вади се  дебелият тефтер с телефонни номера и  картините на проф. Светлин Русев  потеглят с ТИР към полската столица, грижливо положени върху касите с българско вино, няколко бутилки от което, разбира се, остават на въпросната изложба. "Трябва да си малко хъш, иначе няма да стане, а и ако всичко беше перфектно, нямаше да е толкова интересно. Така се чувстваме  и като на състезание. "

 Новата идея на Боряна е два пъти месечно да превръща института в елегантен джаз клуб. "Музиката ще е от поляците, а теренът - от нас. Разбира се, ще гостуват и български музиканти.  Мечтая си за това как във Варшава - толкова богат откъм културни събития град,  хората идват на джаз концерти и чаша вино "При българите", а не "При французите" например." Надява се времето да й стигне, за да види на живо в Полша "Балкански ветрове" (бившите " Балкански коне"), и се успокоява, че  поляците  вече знаят  какво значи да настръхнеш,  слушайки " Мистерията на българските гласове" и Теодосий  Спасов.

Искам да кажа "Супер!", но вместо това изстенвам "Ужас". Силите на диктофона  стигат само дотам да даде знак, че няма да ми служи вярно до края на интервюто. Боряна, разбира се, използва   кратката криза  и  уговаря следващите  за деня срещи.

"Всеки ден е различен. Тази сутрин вече бях шофьор, имах курс до летището. По пътя  изиграх  замалко ролята на закупчик - просто купих соленки за откриването на  следващата изложба От 11.00 до 12.00  слагам  очилата - ставам директор и ще подписвам финансовата документация. По-късно ставам   PR  на Пловдивския театър, който пристига другата седмица И  ако днес  ми остане време - чиновник. Трябва да се напишат  няколко докладни записки. Била съм туристически агент, дори експерт по българска   кухня. Вечер е, стоя на  прага с чантата в ръка,  а телефонът звъни:

"Помогнете, обещах на моята годеница екзотична вечеря. Опитвам се да направя кебапчета, а те се разпадат. Какво да правя?", докладва отчаян мъжки глас. Всъщност и  аз не знам. Започвам да звъня поред  на  българите  във Варшава, докато акция "Кебапче" не  приключи  успешно. Също като акция "Една българка", когато сценаристите на популярен сериал решават да освежат фабулата с нова героиня - българка.  И отново на помощ  идва  дебелият тефтер. Първата партида се оказва "дефектна" -  "Та те не приличат на българки, какви са тези руси коси?", е причината за рекламацията.