Лошото време на късния октомврийски предиобед свършва пред прага на Ани Томас. Тя отваря вратата и стройната й фигура изпълва рамката, усмихва се и подава ръка за поздрав, после се отмества, за да направи път към вътрешността на стаята. Топло е. Отсреща запалената печка има изключително модерен вид, малка и със стъклени вратички за съзерцание на огъня. Мирише на дим, Ани признава, че й е трудно да я разпалва, но дървата пукат уютно, когато тя вече се разполага на кожения диван. На масичката, украсена с традиционното плетиво на една кука, Ани е разтворила два речника и се мъчи да превежда покана за празненство по случай Деня на народните будители в читалището на село Миндя.

Ами да, как точно да се обясни и преведе "будител" с многопластовото историческо значение, което думата има за българите?

Ани Томас живее в България и по-точно във великотърновското село Миндя вече две години. Жена около 60-те, тя няма много общо с връстничките си от селото, носи дънки и сребърен ланец, косата й, русоляво-бяла, е поддържана в черта до раменете. Препуска бързо през хронологията на живота си, като споменава, че последните двадесетина години е живяла в Гърция, където пък отива с бившия си вече съпруг, и преди да дойде тук, е държала нещо като малък ресторант. После стана доста скъпо да се живее в Гърция, казва Ани. Връща се за кратко във Великобритания и един ден случайно попада на програмата Place in the Sun, която рекламира

където човек може да се пенсионира.

"Дойдох тук с един брокер, разказва Ани. Таксиметровият шофьор уж избра по-кратък път и минахме през някаква циганска махала. Аз изтръпнах, мисля си "мили Боже, какво е това", а имаше и много сняг тогава, не ми хареса много."

Обикаляли с брокера и на третия ден дошли в Миндя. Ани твърди, че когато видяла къщата, за нея вече нямало връщане назад. "Просто беше всичко, което съм искала да имам, казва англичанката като се замисля за миг. Когато бях малка, живеехме на село, имахме си малка ферма, отглеждахме животни. Тази къща ми напомня за детството и ме връща към онзи спокоен и простичък начин на живот." Цената на имота заедно с прилежащия му двор от 1500 кв.м: 14 хиляди евро.

Само дето ми се стори много тихо в селото и попитах брокера дали има кръчма или магазин, Ани се разсмива сърдечно. Тогава един ден отидох до Veliko (така е кръстила Велико Търново), времето се оправи, аз седнах  в един бар, бяха изкарали масите отвън, седя си на слънце, пия "Каменица" за 50 стотинки и си мисля, че аз просто трябва да се обадя на Том. Звъннах му: "Том, ти няма да повярваш каква красота е тук, а и бирата е страшно евтина. Той отговори, че където отида аз той ще ме последва,

Последните думи потъват в гърления смях на Ани, защото споменът за тази сцена винаги я разсмива, казва тя.

Том Дейвис е партньорът й, запознават се в Гърция. Докато Ани разказва, отвън се чува металното хъркане на дърворезачка, Том реже дърва за огрев, че купчината, струпана в двора, него чака. Появява се по някое време: Dobur den поздравява и се настанява на стола срещу Ани. Мъжът изглежда да е с поне 20 години по-млад от нея, за което във Veliko английската общност жужи от предположения и тук-таме клюки. Още със сядането си Том започва нервно да поглежда към будилника и да вика "време е, време е". О, да, споглеждат се с Ани и стаята ще се пръсне от новия взрив смях. "Том вече е станал за посмешище в селото, хората си сверяват часовниците по него, обяснява Ани.  Всеки ден точно в 12 той отива с колелото до кръчмата, пийва си по бира-две и след един час се прибира да обядва. После от 19.30 до 21 часа пак е с местните си приятели." Ами говорим си безсмислици, казва Том, някои са там от 7 сутринта, пият rakija и докато аз отида, те вече са в друг свят, маха с ръка той.

Не става много ясно, но навярно от непринудените "разговори" в кръчмата Ани и Том са успели да научат, че те всъщност живеят в богаташкия, така наречен американски, квартал на Миндя. Също не е ясно дали се нарича така, защото децата на техни съседи живеят в Америка, или защото са богати по американски стандарт. Макар че техни сънародници са купили още няколко къщи в селото, Ани смята, че двамата с Том са единствените, които живеят там целогодишно. В началото чувахме как хората си шепнеха нещо един на друг, когато ни видеха по улиците или когато отивахме да изпием по бира, разказва Ани.

"Мислеха, че сме много богати и като че ли искаха да ни кажат с това отношение "не ни трябвате тук". После обаче се убедиха, че не сме толкова заможни, ние не направихме почти никакви ремонти по къщата, тя си прилича на българските къщи, нямаме кола, когато ходим до Veliko, използваме обществения транспорт, включва се в обясненията и Том. Нито единия от тях не е имал представа от градинарство - как се садят зеленчуците и какви грижи да се полагат за минимална реколта.

"На хората им се харесва да ни показват как да си обработваме зеленчуковата градина, казва Ани. Един съсед просто дойде един ден и без да го питаме, започна да обяснява за доматите, за чушките...И всичко е tova и taka, taka, той ти показва и ти трябва да разбереш, научаваш се да разбираш български много бързо, когато имаш съсед като Ljubu. Ани си поема дъх за секунда, косата й пада меко върху раменете, в гласа й се промъква лека досада от постоянния надзор на всичко виждащите съседи. После обаче се усмихва и казва, че ако те с Том се нуждаят от нещо, знаят, че винаги ще получат помощ.

"Аз също съм помагал", въодушевява се Том. Разказва как един ден се присъединил към сборна дружинка, която пренесла три тона царевица на един от съседите и накрая го черпили бира и свинско за meze. Друг път работил 10 часа без почивка на някакъв строеж, пак помагал на съседи, и накрая му платили 15 лева.

"О, Том беше героят на селото, смее се Ани. Всички го тупаха по гърба, викаха му Том ... rabota, rabota." Двамата с Том са категорични, че хората в Миндя никога не са ги приемали за чужденци. За двете години живот в селото първата са били канени на гости по Коледа, а на втората те са посрещали. Впечатлението на Ани е, че българите са малко резервирани, когато дойде време да вкусят от чуждоземни ястия. Макар че, съгласява се тя, българската кухня има много общо с гръцката освен тази особена подправка chubritza, която се слага на всичко. О, и

(The killing of the pig), в един глас се провикват двамата и пак избухват в смях.

"На първата ни Коледа тук мъжете искаха и аз да пробода горкото прасе. Не се смутих толкова, защото разбрах, че това се счита за голяма чест. Помислих си, "о, благодаря, аз май по-добре да си се държа за винцето".

В този момент и двамата се поглеждат. Следва откровение: "Ние сме много щастливи тук." Ани се умълчава за известно време. Казва, че не иска да прозвучи като обида, но те с Том наистина могат да си позволят да живеят в България. "Аз не бих могла да живя на място, което не харесвам. Имаме си земя тук, отглеждаме кокошки, зайци, куче и котки. Богати сме не във финансов смисъл, а заради начина ни на живот тук." Но пък живота на село не е за всеки, убедена е Ани. Понякога, казва тя, нейни сънародници я питат дали биха могли и те да живеят на село. "Не мога точно да им кажа на мен защо толкова ми харесва. Хората си мислят, че извън Англия всичко е рай, но навсякъде трябва да се бориш с бюрокрацията и много други проблеми, свързани с живота зад граница."

Покрай думата "проблем" идва и въпросът как приемат здравните услуги в България, дали им се е налагало да посещават лекар или зъболекар. Ани широко се усмихва. Разкрива ред предни зъбни

"Много добре свършена работа, която ми струваше само 500 лева", казва тя. Някои нейни познати все се оплакват, че не могат да намерят зъболекар, който говори английски. "Какво толкова ще разговарят? Please...problem, посочваш къде и толкова, шегува се Ани. Хората обичат да се оплакват, моят отговор на това е: Ако имаш сериозни здравни проблеми, стой си, където си, не отивай да живееш в друга държава."

Прави впечатление, че когато заговори за свои сънародници, Ани звучи раздразнена.

Отново повтаря, че с Том им харесва да живеят в България и че те двамата са доста чувствителни хора по природа. После споделя, че в редките моменти, когато се срещат с други англичани, всички са любезни и учтиви. Но когато се опознаят или се опитат да се сближат, тя и Том усещат, че между тях и тези хора зее пропаст.

Те ни нарушават спокойствието, казва Ани. Аз предпочитам да отида

където старците пият от сутринта, и дори да говориш български, няма да им разбереш бръщолевенето." В селото вече никой не се изненадва, когато Ани тръгне да разхожда по улиците Momchi, кучето й, което местните определят като булдог, а то не е. Харесва й да води един и същи разговор с тях, когато се срещнат: "О, kuchi... къде е Том ...о, браво."

Ани казва, че няма нищо против сънародниците си, но прекалено много неща ги разделят. За това, категорична е тя, не посещава сбирките на така наречения The VT Club. Основан от Малкълм Яксли, Юнис Уилкс и Джейн Чарлс, клубът има за цел да помага на свои сънародници, които пристигат неориентирани във Велико Търново. Клубът прави социална сбирка един път в месеца и е отворен за хора от всякакви националности, стига да говорят английски. Там се обменят идеи, споделят се проблеми, а "новодомците" търсят съвети от тези, които вече са понатрупали опит в България. Клубът е една от дейностите на VT Services, офис, където се предлагат услуги като управление на имоти, застраховане на собственост, коли под наем и други.

В ресторант "Калоян" всяка последна неделя от месеца Мал, Юнис и Джейн очакват "гостите" си. На 29 октомври Джейн беше забравила да върне времето назад и чакаше в ресторанта един час по-рано. На масата пред нея лежаха етикети за тетрадки, за да може всеки, който пристига, да си напише името и откъде е, да се въведе ред, обясни тя. След около час Hello people започна да се чува все по-често, като новодошлите разменяха поздрави през смях с тези, които вече бяха разлели виното и бирата. Започнаха безразборни разговори.

Някой се поинтересува колко ще струва включването към газифицирането на някои квартали във Велико Търново. Джейн беше разбрала, че цената е 4000 лева и предизвика изумлението на онези, които се бяха заслушали в разговора. Малкълм пък сочеше от пристигащите двойки кой и по какъв начин е бил измамен, защото той самият е имал горчив опит преди няколко месеца. Неговата история, изглежда, се повтаря често с изменения тук и там. Брокер от агенция за недвижими имоти играе ролята на голям приятел/ка, като в началото помага безкористно във всичко. Идва време обаче, когато услугите секват. В случая на Малкълм той си мисли, че е закупил два автомобила, за които лично е платил и уж притежава регистрацията. По-късно се оказва, че те не са на негово име и действителният "собственик" идва да си ги прибере.

 

по време на сбирката се въртяха основно около пристигането на мебелите и покъщнината на семействата от Великобритания. Проблемът е, че понякога нищо не пристига или е чувствително ограбено, докато преминава през няколкото граници, за да стигне до България.

Общото настроение обаче: Радвам се, че съм тук, нищо не ми липсва от родината, тук животът е по-сигурен и смятам да остана.

И Ани Томас чувства, че нищо не й липсва. Тя казва, че децата й отдавна са самостоятелни и се грижат за собствените си семейства, без да имат нужда от нея. Докато тя говори, Том й прави гримаси: "Знаеш ли кое време е? Бирено време е."

"О, скъпи... хайде, не си чак такъв алкохолик!" Смях.

Том вече е на пътната врата, държи колелото, готов да го възседне. За секунда се спира, обръща се назад и се провиква: "Извиняваме се, че не предложихме нищо за пиене - чай, кафе, но днес няма да има вода в цялото село. Не е защото сме стиснати или..."

Последните думи се разнасят из улиците на Миндя, Том върти педалите.