Не можеш да вървиш все направо, ако пътят криволичи, гласи една циганска поговорка. Тази мъдрост носи и главната идея в новия филм на Джазмин Делал When the Road Bends... tales of a Gypsy Caravan, чиято българска премиера беше преди броени дни. Като част от програмата на Киномания филмът беше представен от един от главните герои в него, Есма Реджепова и нейният оркестър, чиито предхождащ концерт изправи на крака преобладаващата ромска публика.

"Когато пътят криволичи" следва хронологията на едно северноамериканско турне, в което участват цигански музиканти от Румъния, Македония, Испания и Индия. Освен това, Делал пренася снимките и във всяка една от тези държави, за да запознае зрителите си отблизо със семействата на героите си, откъде са тръгнали те и как живеят. Крайният резултат: близо 200 часа заснет материал, превод на девет езика и пет години работа по монтажа, докато филмът, с близо два часа продължителност, е готов да тръгне по света.

"Основната цел на филма е да покаже ромите като хора с техните радости и тъги, а не като идеални същества", казва английската режисьорка, която в момента пребивава в Ню Йорк. Тя самата разказва, че интересът й към циганите се поражда от една прочетена книга, докато учи за магистратура в Калифорнийския университет в Бъркли. След това прави първият си дългометражен документален филм за местен цигански активист и предразсъдъците, с които трябва да се борят американските роми, които са близо 1 милион. Лентата получава многобройни награди по фестивали в цял свят.

Идеята за този филм-концерт идва в един самолет, докато Джазмин лети от Индия към Ню Йорк. "Пътуването беше близо 24 часа. Аз бях раздразнена и отегчена, докато не се сетих за циганите в Калифорния. Помислих си, как може аз да се оплаквам, когато пътуването на тези хора продължава вече 1000 години..."

Джазмин не мисли за себе си като за защитник на ромските права. Какви чувства събуждат нейните филми, дали променят настроенията и разчупват предразсъдъците тя не се наема да коментира, надява се да е така. Преди една година е била във Видин да обучава български ромски активисти как сами да си заснимат различни материали, за да дадат визуален израз на убежденията си и по-лесно да ги разпространят извън общността. Говорейки за общност, Джазмин дава пример от филма си. Макар че музикантите там идват от различни страни, живели са по различен начин и музиката им е в различен стил, те успяват да намерят общото помежду си, да вплетат корените си, да се намерят в едно неподозирано братство, казва тя. И независимо от техния произход и минало, музиката, която инструментите им раждат, дълбоките им гласовете, от които човек настръхва, се сливат в песента. Ромската песен носи "duende", по думите на певицата от испанската фламенко трупа Antonio el Pipa - то е нещото, което расте отвътре като болка и се отприщва навън като плач към света.

"Let me not suffer life without beauty" ("Не ме оставяй да страдам в живот без красота") пеят индийците от Maharaja. После камерата на Джазмин улавя безизходицата в един индийски дом, където братът танцува, за да изхранва многолюдното си семейство. Песента се рее и пак се завръща около вечното усещане, че където има красота, там има добрина, има и надежда.

А добрината на Есма Реджепова, "циганската царица", като че ли няма край. Осиновила е 47 деца, за които се е погрижила да получат дом, храна и образование. Най-вече музикално, защото всички в оркестъра си тя представя като "синовете ми". Есма изнесе концерт преди филма в зала 1 на НДК и отказа да откликне на "още, още" подканянията на превъзбудената публика. Искаше всички да видят филма, където тя по естествен начин щеше да продължи да пее от екрана.

"Много ми беше притеснено дали Есма ще хареса филма", разказва Джазмин Делал. Когато преди време тя й показва необработен материал в Ню Йорк, Есма не останала очарована. "След премиерата обаче Есма дойде и ми стисна ръката с просълзени очи. Каза ми, че е много щастлива да види това, което според нея е един от малкото разкази за роми, който да е толкова положителен".

А иначе работата й, свързана с живота на ромите, вече 10 години й е предоставила достатъчно примери за това как те реагират към трудните ситуации в ежедневието си, а те не са малко, казва Джазмин. Спомня си как на едно летище, тъкмо да отлетят към родните си страни, се оказва, че членовете на една от румънските групи имат нередовни визи, или поне не такива на професионални музиканти. Американските имиграционни власти ги потупват по рамото и ги затварят в стаичката за имигранти-престъпници. След няколко минути Николае, един от най-възрастните в групата, излиза напред и засвирва на цигулката си. След него подемат и другите и се заформя един чудесен концерт, който събори преградите на бюрократичните норми, разказва режисьорката. Плюс, че бързо, бързо се изясни въпросът дали са професионални музиканти или не.

"В обществото има страшно много правила и ограничения", смята Джазмин. Но на циганите рядко им се предлага "праволинейният" вариант на живот, който повечето от нас имат - да получиш образование, да си намериш добра работа, да получаваш добри пари и въобще да имаш шанса да осъществиш мечтите си, казва тя. Пътят на циганите постоянно криволичи и независимо, че те дори не знаят какво означава да се върви все направо, се опитват да вземат най-доброто от живота, с музика и песни, за това е и филмът When the Road Bends... tales of a Gypsy Caravan, твърди режисьорката.

За съжаление, Николае умира след края на турнето, а Джазмин има възможността да заснеме тъгата на неговите приятели и близки, пак изразена с музика и песни.

По думите на Есма Реджепова от едно интервю дадено през 90-те години:

"Музиката е единствния лукс за бедните... когато пееш нямаш зли помисли, а когато танцуваш, не усещаш, че си гладен".