Ивайло Христов, актьор и режисьор: Фантазията е най-висшата добродетел
Със 120 роли в театъра и киното, актьор, режисьор, сценарист, носител на театрални и филмови награди, един от основателите на наградите "Аскеер" след повече от 20 години Ивайло Христов се завърна на сливенска сцена като режисьор на "Били Лъжеца".
Историята на Били успя да оплете около себе си любопитен творчески тандем от театрални пришълци и кореняци: Дони (музика), Нейко Нейков (сценография и костюми) и актьорите Ованес Торосян (студент ІІ курс в НАТФИЗ "Кр. Сарафов"), Елена Страшимирова, Иван Савов, Лидия Гяурова, Петър Мелтев, Вяра Начева, Галина Трифонова и Гергана Цонева (ученичка в Езикова гимназия "Захари Стоянов", Сливен).
Крият ли се истини под повърхността на смеха и лъжите в парадоксалния живот на Били? Какво да очакват зрителите на 17 януари, когато ще се състои премиерата на "Били Лъжеца"? Романът на Кийт Уотърхауз е публикуван за първи път през 1959 г. Има ли общо с настоящето ни? Многократно преиздаван, превеждан, с множество филмови и сценични адаптации, включително и на българска сцена - в състояние ли е да каже още нещо?
- Проблемът за различния, за другия, за онзи, който се отличава от масата, винаги е съществувал. Той е много важен, много съществен. Това е способността човек да отстоява себе си - своя характер, възгледи, намерения. Способността на индивидуалиста да не желае и да не се вписва в общия поток. Разсъжденията върху различността ни карат да си спомним колко важно нещо е човекът със своята индивидуалност. В крайна сметка надеждата е в онзи, който умее да защитава онова, което мисли, онова, което чувства, онова, което иска да направи.
Зная, че имате любима реплика в пиесата: "Господин Дъксбъри, някои от нас земята не ги блазни, защото за тях са отредени звездите." Как се справяме в пространството между две истини, между реалността и бляна?
- Истините са дори повече. Общо взето, всеки божи ден на нас, хората, ни се предлагат нови истини. (...) Човек носи истината в сърцето си, неговата собствена истина. Тя по някакъв начин кръжи и около звездите, т.е. мечтата, стремежът, онова, което искам да постигна, онова, към което се стремя, това е някъде там, в небето, далече от нас. Това е от приказката за Били. Сещам се за една друга приказка – че истинското е дълбоко надолу в Световния океан. Там, където е красиво.
Има ли смях и откъде произтича той в историята на Били?
- Не очаквайте в този спектакъл т.нар. коремен смях. Смях, какъвто предизвикват братята Маркс или Чаплин. Нямам нищо против такъв смях, точно обратното, но в "Били Лъжеца" смятам, че смехът е различен, на друго ниво. Той идва най-вече от кашите, които забърква Били, и от последствията. При всички случаи смехът, надявам се, ще бъде през сълзи. Защото след тези каши хората страдат и Били носи своята вина.
Тук става въпрос за морални ценности. Един симпатичен млад човек, който, както се изразява той, иска близки човешки взаимоотношения, но правейки един или друг ход, не осъзнава, че по този начин наранява отсрещния. Невинните му лъжи се превръщат в страдание и болка за другите.
Не е ли Били дете, което не желае да порасне? Има хора, които никога не порастват?
- Не, не, ще порасне, животът няма да му прости. Ще порасне. Ние го наблюдаваме в момента, когато преминава от едното състояние в другото. От момчето с невероятната фантазия той става мъж, окастрен от тази най-висша човешка добродетел – фантазията. Но това се случва с всеки от нас. В един момент, сблъсквайки се с живота, с обстоятелствата, човек престава да фантазира и става реалист. Това се случва и с Били.
Има нещо много тъжно в това... Възможно ли е да помирим тези два свята, възпитавайки децата си?
- Много трудно е да съхраниш детето у детето и заедно с това да го подготвиш за реалността. Не можеш просто ей така да го пуснеш на улицата и то да си въобразява, че автомобилите са малки колички и че хората винаги са добронамерени. Но как става това и дали е възможно въобще нямам представа, наистина нямам представа.
Имам усещането, че в "Били Лъжеца" са си устроили среща почти всички проблеми, въпроси и спорни истини, в които протича животът на всеки от нас – мечтите ни, изборът, който правим или не правим, взаимоотношенията в семейството, рутината на навиците, резигнацията. Не е ли любовта последното ирационално нещо, което все още допускаме в прагматичния си, реален живот?
- Любовта не може да подлежи на каквото и да било обяснение. На никакви дефиниции и това й е хубавото. Тя като че ли е единственият коректив в човешките взаимоотношения, във взаимоотношенията между хората и... онази среда, която ние наричаме живот. Изглежда, любовта е корективът, който кара хората да остават човеци, да съхраняват човешкото в себе си. И тя, ако изчезне... не ми се мисли.
Всеки от нас ще разпознае етап от собствената си биография в историята на момчето мечтател. Какво бихте пожелали на Били и на нас, зрителите, които в един или друг момент от живота си сме били като него?
- Има една много хубава мисъл в "Малкия Принц", че най-хубавите неща са невидими за очите, те се усещат само със сърцето, с душата и ако човек съумее да съхрани и възпита този начин на усещане, на общуване със себе си и с околните, това може би ще е добре за всички ни.