В чантата си тя носи "пръчица за прав път". С помощта на въпросната клечка дългата права коса се разделя на две, а по средата грейва идеална демаркационна линия. С това ангажиментите на Станка Желева към суетата и правия път приключват.

Станка стои по джинси и тениска пред голямо платно в ателието си и й личи, че в момента мисли, по-скоро ЧУВСТВА с какви цветове да продължи: "Това е най-трудното." После грабва четката и един ясно син панталон се врязва в портокалова пола във вихъра на салса.

След малко в стаята ще "затанцуват" още няколко двойки - толкова ярки и интензивни, че може да ти мине през ума да си извадиш слънчевите очила. 

Картините на Станка са винаги (апропо, тя мрази думите винаги и никога) такива - страстни, знойни, празнуващи живота.

"Когато съм тъжна, не рисувам. За да рисуваш, трябва да си щастлив. За мен рисуването е чиста радост и удоволствие и искам да накарам колкото се може повече хора да видят, че нещата всъщност са прости и оптимистични. Затова рисувам купони и пътешествия..."

"Ето, Анчето е абсолютно съгласна!" - прихва Станка, а 4-месечната й дъщеря Анна Луна продължава да държи реч на езика на делфините.

Анчето е полегнала удобно и гука, облечена във вкусно розово."Обичам всички цветове без кафяво. Розово е един от моите любими цветове, ако може в съчетание с шарено", казва Станка и с това затваря темата за цветовете.

Тя е на 30 и няколко години, като повече от 10 от тях е прекарала в Париж. "Там съм просто Станка." А тук?

"В България винаги съм била дъщеря на баща ми. Не влязох в Художествената гимназия, защото моят баща е написал "Фашизмът". Родена съм на село, защото баща ми беше интерниран там. И бях дъщеря на президент отново, защото баща ми е Желю Желев. Моите родители са изключителни хора и са ми дали самочувствието да се чувствам свободна. Те са имали сложен и труден живот, но нито за секунда не са се предавали. Моят баща винаги ми е казвал: "Ако смяташ, че си права, трябва да следваш пътя, който си избрала, другото няма значение." Някои казват, че съм много свободна. Свободата я носиш в себе си. Никой не може да те освободи и никой не може да те пороби."

Станка учи история в Софийския университет и мечтае да рисува, когато решава да замине за Франция. Изборът, както често се случва, има общо с една любовна история.

"Събраха се много обстоятелства. Не можех да понасям идеята, че съм дъщеря на баща ми за всички хора, с които се срещам, дори преподаватели. Беше ужасно. Никога не знаех защо имам добра или лоша оценка. Навсякъде бях с лична охрана, което много ме притесняваше. Дори когато отивах да видя моите приятели от детинство, просто не беше същото и те чувстваха, че има трети човек, че съм различна от тях - нещо, което по никакъв начин не можех да приема. Хората бяха агресивни. Това беше моментът, в който казах: зарязвам всичко и заминавам да уча рисуване. Записах се в едно училище във Франция, където се започва наистина от нулата. Бях вече на 24 години, а всички мои съученици - на 17. Освен това не говорех френски. Имах само едно желание - да се махна оттук и да рисувам. Родителите ми бяха абсолютно против. Майка ми каза: "Дума да не става." Баща ми не знам дали беше много съгласен, но ме попита дали съм сигурна, че точно това искам. Когато отговорих твърдо "да", той каза: "Добре, моето мнение няма значение, за мен е важно какво ти искаш. Не мога да ти помогна с много...", но все пак той ми плати таксата за първата година в училището с някакви хонорари от книги. Така започна всичко."

В Париж Станка се издържа, като прави стенописи в дискотеки и други заведения, украсява фасади, оформя новогодишни картички, покани за партита. "Понякога рисувам портрети - когато има някакъв организиран купон, ти плащат да правиш портрети на присъстващите. Продавам и картини." Напоследък води курсове по рисуване за корпоративни служители.

"Аз съм това, което съм. Постигнала съм всичко сама. Рисувам така, както мога, и се чувствам много добре. Чувствам се свободен човек. Живея само с рисуване. В моя живот реших едно - да превърна в работа всички мои удоволствия. Нещата, които най-много обичам да правя, са да рисувам, да танцувам и да пътувам."

Станка е луда по латиноамериканските танци. Вдъхновените от нощен Париж серии с танцуващи фигури са забележителна част от художествената й продукция.

"Обожавам да гледам танцуващи хора. За мен танцът е магия. Мястото, където наистина се забавлявам, са латиноамериканските заведения. Там не можеш да танцуваш сам. Винаги трябва да има един мъж, който води, и една жена, която следва."

Мъжът-който-води в живота на Станка, се казва Адриан Вела, колумбиец. Не по-малко темпераментен и артистичен от нея.

Самата тя развеселено уточнява: "Животът ми е особено забавен и приятен, но трябва да си с много здрави нерви, за да издържиш." Адриан не просто издържа, той споделя философията й. Както стана ясно, готова да се включи в купона е и Анна Луна. "Детето е много разбрано", заявява Станка с уж сериозна физиономия и в ателието отново звънва смях.

В България двамата имат идея да се занимават с декориране на различни пространства. Началото беше по Коледа - може и да сте видели пръскащите настроение звезди под покрива на City Center. Формите се правят от ликра, което означава, че са свръхлеки и удобни за разполагане в салони, заведения, частни домове, телевизионни студия... навсякъде, където има нужда от повече характер и емоция.

"Предизвикателство е, защото търсиш артистично решение спрямо човека и повода. Материята е еластична, което позволява свобода - правиш квадратната стая кръгла, играеш с форми, цветове и обеми, измисляш сюжети." Станка и Адриан работят чрез една българска фирма, но, общо взето, славата и поръчките им се увеличават на принципа "от уста на уста".

Станка Желева дели хората на два типа: спонтанни и възпитани. Момент! По личната й дефиниция добро възпитание далеч не е комплимент. Възпитаните са заглушили инстинктите си, опитват да прекарат всичко през разума, потискат своята същност, стават прагматични и прекалено анализират. "Спонтанните" са емоционални, взимат решения със сърцето, вярват в себе си и интуицията. Те знаят, че това, което е добре за тях, е добре и за хората около тях.

"Доброто възпитание пречи да се отпуснеш и да правиш това, което обичаш. То означава робуване на клишета, ограничава. Много хора ми казват - искаме да сме като тебе. Ама не им стиска! Те не могат да си представят, че няма да знаят с какво ще си платят наема в края на месеца. Предпочитат да си купуват вещи, вместо да пътуват. Толкова е лесно да си избереш екзотична, била тя и най-бавно развиващата се африканска страна и да отидеш там. Няма нищо по-прекрасно от това да бъдеш чужденец някъде. Това те кара да си много по-любопитен, много по-внимателен, да чуваш всичко, да забелязваш.

Моят живот е пълен с изненади. Един ден може да нямам стотинка, на следващия, получавам страхотно предложение за много пари. Следвам желанията и идеите си. Човек прави най-добре това, което обича да прави..."

"Откакто познавам Станка (а това значи от повече от двадесет години), винаги, когато чуя някой да казва "свободен като птичка", си представям нея. Човек, който умее да живее с малкото, което има, и да не пожелава повече. "Всяка сутрин се събуждам и благодаря за всичко, което имам", ми каза веднъж Станка, която от много години живее с мъжа на живота си, а сега и с детето си на 20 квадратни метра, няма постоянни доходи и не притежава каквито и да било знакови собствености. Тя е човек, щастлив със свободата си" - твърди го Десислава Гаврилова, директор на Червената къща, с която ги свързва 20-годишно приятелство.  

"...Кой каквото си направи сам, никой не може да му го направи, така ли беше?"

Станка Желева страшно обича да използва български поговорки, особено във Франция, където правотата им предизвиквала голям респект.

Разказва все пак за едно смущаващо преживяване по повод народното творчество: "Една френска издателка искаше да превеждам български народни приказки. Поръчах да ми изпратят и започнах да ги чета отново след толкова години. То е страшно! Такива брутални, битови драми, буквални и поучителни! Мързеливи жени, които влизат в правия път; който не работи не трябва да яде; сливи за смет; постелки, които ги налагат (?!); примък-отмък; сложи-масичка; юнак, който влиза в дупка и излиза обезглавен, а четата не помни с глава ли е бил и отиват да питат булката - и тя не помни с глава ли е бил сутринта, като е излязъл, ама сигурно да, щом му няма капата...!!! Само от тоя сорт! А френските са толкова изискани, понякога перверзни, с кодиран смисъл..."

И понеже пак стана дума за правия път - нали няма съмнение, че за Станка това е пътят на сърцето?

Нейният минава през рисуването, "Младост", Монмартър, рибен пазар в Сенегал, къщата на индийски селяни, джамия в Буркина Фасо, амазонската джунгла....

"Толкова е лесно човек да бъде свободен, толкова е лесно да отидеш да танцуваш, толкова е лесно да пътуваш, толкова е лесно..." Трябва само да ти стиска.