Румен Цонев е от онези граждани на глобалния свят, които живеят в Париж, работят в София, ходят на кино до Венеция, а до Нюкасъл, Едмънтън или Ноксвил прескачат, за да приберат поредната си награда.

Догонвам го в прословутата къща за репетиции на Малък градски театър зад канала.  Улицата кънти от Хабанерата на "Кармен", чува се многоглас, оперно-театрален смях, приповдигнатост. При моето влизане за миг спират и после отново всеки влиза в партия. Не се запознаваме. Аз съм в ролята на анонимния зрител. Откривам, че Христо Мутафчиев е неподозиран бас, Жени Александрова е учила и малко оперно пеене като Симеон Бончев, Петър Калчев е пял в хор на момчетата, Стоян Младенов свири на цигулка. Всеки с по тесте ноти, може и само с думите. Групата непрекъснато набъбва с нови лица: Албена, Стела. Явор, Венцислава и Йорданка са на снимки, няма ги. Румен Цонев свири на пианото и удържа ситуацията: "Не се надвиквайте!"

Единайсет от най-музикалните актьори, избрани с кастинг, подготвят новата, непозната за България форма – музикален театър на авангарда. Или движещ се образ на живота, какъвто би могъл да бъде, ако беше музика. Това е първият авторски театър на Румен у нас "Ритъм енд блус", макар че в чужбина неговите постановки са отдавна познати. Понеже става дума за нещо ново в репертоара, Румен залага на достъпна музика, но с уникално пеене на 8 - 10 гласа от артистите, които на места пресъздават вокално дори оркестър.

В такива спектакли има няколко вида дишане, от кашлицата и шепота до най-истеричния смях - всичко облечено в единна драматургична форма. В този смисъл композиторът е автор на целия спектакъл. Всъщност всичките му реализации са практическите разработки на части от неговия дисертационен труд, за който Сорбоната го е удостоила с титлата доктор на науките. За професор Цонев това е чест. Но най-важното е, че дори французите не са написали труд за "Френския музикален театър на авангарда", а някои от термините като театрогеничната природа на музиката вече са влезли в професионална употреба.

Ако се взрем обаче в историята на българската музика и на българския театър, Румен Цонев май се явява единственият доктор на парижки университет, както и първият и засега единствен професор, посветил се на пеенето в българския театър. Това са факти, на които не обръща особено внимание, но пък са част от неговия път.

И ако в началото на кариерата е си по-безгрижен, то впоследствие се налага да обслужваш титлите с  отговорности. Макар че цял живот е бягал от бюро - от три години е шеф на театралния департамент в НБУ.

"Често ме питат как уча американските студенти, как френските. Защо ми задават такъв въпрос? Обиждат ме. Самият факт, че аз, български артист музикант, живея и работя от 20 години в Париж, показва, че няма никаква особена разлика между това, което е там, и тук. Толкова място има. Светът е голям, светът е отворен. Изборът е твой."

Маестрото обаче не крие: "Няма да се наситя на този град, на тази красота. За мен Париж е най-красивият град на света. Връщам се вкъщи, вечер си лягам и като че ли нещо не ми достига. Като наркоман,  който не си е довзел дозата. Ставам, обличам се, обикалям квартала и си лягам пак. Във Франция средата е друга, въздухът е друг. Дори да стане скандал в Париж, то не е, за да унищожи някой, а иска да каже: Елате, вижте, може да има нещо ценно,

това е атмосферата. Много се говори французите - такива, онакива…за егоцентризма, отношението към чужденците, това всичкото се знае. Но си спомням преди десетина години имаха един голям  проблем – в Алжир бяха взели за заложници хора от посолството, дипломати. Международен въпрос, министър на външните работи тогава беше Ален Жупе. Отива там, не могат да ги намерят, всички са на нокти, виси им животът. Този ден новините започнаха с – Фредерико Фелини почина. Няма по-важно нещо, хем той не е французин. И чак след това за министъра, който не може да гарантира живота на техните дипломати. Коя страна ще го направи това нещо?"

Откъде е музикалната му дарба Румен не може да каже, точно както няма обяснение и как се появява първият тон. За късмета в живота говори само когато споменава изключителните си учители – "скромни, трудолюбиви хора, които вложиха всичко в човек като мен. Разбира се, и аз не ги оставях. Ходех им по къщите, живеех у тях, изсмуквах ги, крадях ги, просто ги изпивах. Дано ми простят. Всички си отидоха. Последният беше Лазар Николов. Страшно ми липсва. Морал, почтеност и стоицизъм ми даде той. Последното нещо, което ми написа, беше: за мен е най-важното да можеш да устоиш. Това е силният човек. Не този, който изгаря първи и умира за идеята с гърдите напред, а този, който въпреки трудностите мълчи и устоява." От малък се чувства окуражен – така че на 11 пише първата си композиция – Серенада за цигулка и оркестър, с която правят дори турне.

Зрелите му занимания са свързани с писането на театрална музика, отдава го на собствената си природа. Сложността идва от факта, че "пишем фрагменти, сравнително кратки музикални откъси, които трябва да казват много неща, и то най-ярките, за минималното време. Ако в една симфония можеш да доразвиваш темата до сутринта, тук няма такова нещо. Да не говорим, че с нашата трагична организация ти пишеш от днес за вчера. Трябва да реагираш на момента. Нямаш време да защитаваш професията си, колко е важна и може би по-съвършена от театъра. Разчитам на своята интуиция – първото чувство, което ме завладява, докато чета един текст или когато режисьор ми говори за своя проект. Представете си

В един момент ярка светкавица осветява до бяло всички детайли: клони, листенца, долчинки, капчици вода, тревички цветенца, всичко. Изключително ярко, но за миг и отново става пълна нощ. С въображението ти възстановяваш това, което си видял в мига на блясъка. А при мене е едновременно с публиката, с осветлението, с всичко. Много детайли се губят по пътя. Някои съвсем потъмняват, други леко си ги нагласяш, за да стигнеш от единия до другия детайл. При мене така идва. Трябва да го видя изведнъж в пълния му блясък. И все не достигам, до което съм видял, защото е невъзможно да възстановиш огромно платно в детайли. Не знам какво му казват - вдъхновение ли, силни думи и малко смешни, изтъркани...

Нашият естествен страх, че това не е вечно. Че работим с нещо, което в един момент ще свърши (гледаме да има за по-дълго). Страхът, че всяка от работите е последна.  Няма да крия, много хора ми казват: Абе вече нали, рутина някаква, опит…Нищо подобно. Моите глупости като бях млад, че един ден, като имам опит, ще е по-друго. Всеки път е като първи. Колкото по-голям ставам, ми става все по-страшно, ако искам да вървя напред, да не спирам. Правя нещата все едно са за последен път. Непоносимо е. Не можеш да спиш. Ставаш роб на нещото, на което си посветил живота си, иначе то си отмъщава жестоко.

На всичкото отгоре аз по природа съм много разпилян човек, неорганизиран. В България не могат да повярват: как успяваш?  Отстрани сигурно ни завиждат или изглежда примамливо. Те не знаят какво струва един ден. Често ми казват: как не сложи един грам върху себе си. Какъвто беше като студент, същият. Ами елате с мене в Париж – една седмица. Нищо не правете, само когато аз спя, спете и вие, ставайте с мен, когато ходя някъде, вървете, когато аз ям, и вие яжте….да ви видя колко килограма ще бъдете. Те не знаят какъв човек стои пред тях. Какво съм преодолял в природата си. За да мога да имам удоволствието от моята професия, нека ми се прости суетата. Много хора това не могат да разберат. Като не искат да надмогнат собствената си природа, те всъщност убиват някаква мечта в себе си.

Всичко при Румен Цонев е подчинено на професията. Музиката диктува. Дори това, че е

и не пропуска филм – последно е очарован от азиатското кино, изложбите. "Това са за мен най-естествените неща, казва с доза пренебрежителност.  Много от тях са ми полезни и са част от професията." Дори това, че говори пет езика. "Е, голяма работа. Това там въобще не се коментира, защото е нещо задължително, най-простото нещо. Няма да крия, в първите месеци, когато е най-трудно в Щатите, ми помогна руския език. Оказа се страхотно предимство. От уважение към хората трябва да знаеш поне две думи от езика им. Не че е задължително, ама ми е като спорт. Напоследък работих в един спектакъл – "Млечната гора" от Дилън Томас. Все французи бяха, но от 7 националности: американци, германци, италианци, от Испания, швейцарци, един от полски произход, от руски произход и аз говорех с всеки на неговия език. Приятно ми е и е тренировка на мозъка."

"...Но и аз, където да ходя, се мъча да пробутам я по някоя българска дума в спектакъла, я някакъв ритъм. Например с Шведския кралски театър направихме "Кървава сватба" на Лорка с български ритуали, пееха на черковнославянски (за което Румен Цонев получава наградата "Бергман" през 2000 г. б.а.)."

Разделяме се. Същия ден сутринта беше пътувал за репетиция до Пазарджик –"Бурята" на Шекспир, след което направи обичайната четиричасова следобедна репетиция в Театър зад канала. Чакат го още "Прозорец към небето" в Народния и "Оливър" в Младежкия театър, защото всичките четири премиери са през март. През уикенда заминава за Париж, за да подготви своя ансамбъл за фестивал през април, а в Стокхолм готви с Шведския кралски театър "Хамлет".Тогава разбирам, че смяната на градове, жанрове, трупи е начин за релаксация. Няма друг начин.