Вроденото любопитство на Любозар Димитров опасва като с тънка нишка целия му живот. Води го по неутъпкани пътеки също като златната жилка във фантазиите на изпечен авантюрист. А златна жилка тук също блести, но под нервозното примигване на студийните светлини по време на играта "Един срещу всички". Или по-скоро, когато в пълен мрак светва само един прожектор и осветява Любозар.

Водещият Ники Кънчев нещо му говори за нов рекорд от 22 последователни верни отговора, Любозар примигва и като в просъница слиза при него на сцената. Или от "мафиот" си спечелва правото на играч, а оттам и да се бори за голямата награда от 100 хиляди лева. Играта тръгна неотдавна по "Нова телевизия", а Любозар е първият, който я спечели за пръв път в историята на българския й вариант.

Правилата на тази световноизвестна игра, изглежда, са лесни и както заглавието подсказва, един умник се изправя срещу спортната злоба и завист на други 50 играчи, наречени мафия. Ще спечели, ако с верните си отговори елиминира всичките 50 мафиоти и им събере парите. Но обратният сценарий също е много вероятен. "Мафията много стресира, за да устоиш срещу тях,  трябва да се фокусираш максимално, разказва Любозар, защото тя се превръща в една тълпа със силни емоции, превръща се в някаква жива система срещу теб, чиято единствена цел е да те унищожи, да сгрешиш и да ти прибере парите."

Почти като по идея на Марио Пузо. "Просто играх заради самата игра, бях видял, че всичко е въпрос както на шанс, така и на знания, но и на самообладание", казва Любозар. Според него, към каквото човек се стреми, това ще получи. Или ако се стремиш да спечелиш 3000 лева, с толкова ще си тръгнеш. Той казва, че е започнал играта без "конкретна мисъл", но с времето идва нагласата, че трябва да играе така, че да стигне колкото се може по-напред. И той стига - до чек от 100 хиляди лева.

Лято е. Някъде във Вършец той тайно се измъква от къщата на баба и дядо цепи през следобедната мараня към реката, към царството на тревите, където прави "научните си експедиции". Жужене, гущери се стрелкат, тук-там се препичат змийчета. Момчето разговаря с новите си приятели, когато баба му и дядо му след "Ох, пак ли?" са го оставили сам да си играе на изследовател.

Ако някой го беше питал тогава - естествено, че ще стане биолог, като порасне, да е сред животните, по възможност някъде из джунглата, а може и на някой кораб да наблюдава движението на китовете в открито море. Пък и Джерълд Даръл има безценни идеи, които лесно се превръщат в романтични мечти за малките любопитковци.

След няколко години, когато очарованието от земноводни непознати малко позамира, Любо застава лице в лице с първия си компютър. Не беше много мощен, казва майка му Детелина, но пък синът й потъва в упойващото бръмчене на машината, експериментира, учи се да говори на нейния език, програмира, съчинява си нов графичен дизайн. Печели награди в национални конкурси по информатика като ученик и за момент вероятно самият той допуска мисълта, че това ще бъде насоката  на бъдещата му кариера.

Преди две години обаче Любозар Димитров завършва Университета за архитектура, строителство и геодезия със специалност архитектура. В момента работи в проектантска фирма в София, но казва, че е със статут "джуниър", докато не натрупа опит в "бойни условия" и получи званието архитект. Бойните условия са във вид на ваканционни жилища, които той помага да бъдат начертани и разгърнати във вътрешен план.

Просто излиза с приятели някъде извън града,  до планина или море, до музея на авиацията ходил наскоро, което е много странно място, бързо пояснява той. А някъде от недалечното минало все още витае призракът на една друга мечта-идея, това да лети в небето, да кръжи в Космоса. "Човек никога не забравя детските си мечти. Да видиш нещо, до което не си се докосвал досега по никакъв начин, и да го преоткриеш за себе си, това ми е начин да се разтоваря."

Шегува се, че обикновено не запълва времето си с участие в игри, това ми беше първата, усмихва се Любозар. Докато седи на каменната пейка в задния двор на УАСГ, място, което явно все още чувства близко, той се връща към детските си мечти. Всички те са заченати в искрено любопитство да се опознае света наоколо, да се намери нещо свежо и различно, към което да насочи всичките си усилия за определен период. Майка му, Детелина Милева, си спомня, че синът й

като дете, винаги е намирал в нещо да се порови – книжки за история, рисуване, музика. Тя, която е любител художник, си спомня, че едно от любимите занимания на Любо е било да грабнат скицник и моливи и да излязат двамата да рисуват сред природата. Дори и да има пристрастност в думите на една майка за това що за характер е нейното дете, човек трудно може да се усъмни в думите й. За това, че е особено деликатен в отношенията си с хората, стреми се да не нарани, да не обиди, не налага мнението си грубо, а има търпение да изслушва човека насреща и да бъде толерантен.

Любозар говори бавно и тихо, като че ли някаква меланхолия го е обхванала, по някое време потреперва от хладното, промъкващо се под разлистените вече дървета. Всъщност отговаря точно и смислено на всеки въпрос, без да се колебае, не изглежда да се вълнува, седи някак си прибрано и свито. Общуването с него придава усещането за някаква уравновесеност, която очите му излъчват, някаква кротост, присъща на хора, благословени със скромността като висша добродетел.

Малко преди да си тръгне от залата, Краси поглежда последно към телевизора, където изведнъж светват прожекторите, чийто лъч е насочен и огрява някого. "Ох, Любо!" е първата му реакция, веднага му звъни, Любо е уклончив, не иска да говори, а само го съветва да продължи да гледа развитието на играта. Започват да валят есемеси и обаждания от техни общи приятели, които искат да разберат какво се случва, "беше пълна еуфория", казва Краси.

Сега Любозар си спомня с усмивка за тази еуфория. Понеже записът на шоуто с неговата окончателна победа и 100-те хиляди лева се излъчва по-късно, приятели и роднини остават в шок от новината, казва той. До последно си мислят, че им е спретнал някакъв номер.

Краси Николов е абсолютно убеден, че приятелят му по никакъв начин не се е променил от тази така

Тук най-сетне идва и въпросът какво всъщност смята да прави с тези пари. Любозар започва бавно да говори, защото го напушва смях, казва, че от многото пъти, когато е трябвало да дава един и същ отговор, има вече добре отработена фраза и тя е: "Аз гледам на парите, които спечелих, като едно благоволение на съдбата." Казва, че няма намерение да прави грандиозни инвестиции, искат му се все неща, типични за хората на неговата възраст, 27 години.

Може би първоначална вноска за ново жилище, може би нова кола, за да може да издържи на пътешествията, които е планирал, казва Любозар. А те започват от Рим, така както по неговите думи "всичките ми интереси в сферата на историята на архитектурата, пълзят, пълзят и стигат до Рим". И тук като че ли идва мястото, където той може да сподели вълненията си около темата архитектура. Според него тя е пряко свързана с живота, тя се поражда от него. Италия, твърди Любозар, е

Във Флоренция имаш  чувството, че живееш в някакво безвремие, на място, което като че ли винаги е съществувало и ще съществува. Няма е тази накъсаност, която я има тук, където всеки си мисли, че с него започва светът, че е център, всеки си мисли, че слага началото. В Италия един шедьовър, творението на безспорен гений съжителства съвсем естествено с хората, улиците, без преструвки или претенции. А при българската архитектура, смята Любо, трагедията е не толкова наложилия се термин мутробарок, а по-скоро липсата на чувство за естетика и качество както на производителя, така и на потребителя на архитектурата. Идентичността е загубена в големия град, но все още е съхранена по места в традиционната ни възрожденска архитектура.

А  дали смята, че след като парите са дошли като благоволение, той ще благоволи да даде част от тях за някаква благородна идея? Любозар казва, че кауза като тази за спасяването на Иракли би могла да го спечели по принцип. Още си спомня, смеейки се, че негов приятел го попитал по телефона сега да не вземе да откупи римската вила Армира край Ивайловград, да я изгради и съхрани за поколенията. Може това сега да звучи като лудост, но човек като Любозар спокойно би могъл да се заеме с подобна грижа, стига да имаше необходимите условия за това.

А условия за пълна релаксация и наслада му създава музиката и гласа на британската певица Кейт Буш. Притежава цялата й дискография, издадена до днес. "Емоцията е гола в музиката й. Тя с това ме спечели", казва Любозар. Харесва Ян Гарбарек, Бьорк, Гершуин. Когато му остане време след напрегнатата работа тези дни, се опитва да прочита по нещо от "Баудолино" на Умберто Еко. Но това, което особено му лежи на сърцето, е един заек на има Джоуи, по името на едноименния герой от сериала "Приятели".

Джоуи е умен и добре трениран да чертае осморки в краката на стопанина си за наградата от бонбонче. Първоначално е кръстен на бразилската боса нова легенда Жоау Жилберту, но после Любозар се замисля, че може би е прекалено екзотично да тича с любимеца си из къщи и да подвиква "Жоау, Жоау".