След известно проучване на менюто жената от другия край на масата си поръчва гаспачо. Когато доматената супа пристига в коктейлна чаша и със сламка, музикалният фон вече се е сменил от пиано на акорди от китара. По лицето й се изписва изненада, после червената течност се плъзва нагоре по сламката: "А, хубаво е...".

Дали от черния пипер в гаспачото, но тя съобщава сухо ранните си биографични данни, като че ли й е необходимо дълго време, за да си ги припомни. Те поставят акцентите в живота на тази 40 и нещо жена (поне на толкова изглежда) като забити цветни знаменца в необятната карта на света. Оттук и там по някой детайл. Или пък вероятно, защото като историк Мари Фиркатян умее да разказва историята на други хора и не много умело своята собствена. В което има страшно очарование. В момента Мари завършва книгата си за българското дипломатическо семейство Станчови, до чиито лични архиви има изключителен достъп. И по-специално я интересува личността на Надежда Станчова лейди Мюър (1894 1957 г.), която в началото на миналия век е един от редките случаи на жена - дипломат на европейската политическа сцена.

Мари говори завиден български език за човек, който е напуснал България едва на 9 години. Родом е от Бургас, а бургаският плаж и до днес й държи влага, защото морският пейзаж е сред най-любимите й.

"Помня точно, когато отидохме в Америка, как майка ми настояваше да разговаряме на английски, за да учи и тя, казва Мари. А другото, което усложнява нещата малко, е, че аз съм арменка, така че понякога се е случвало три езика да се намесят в едно изречение, което е ужасно."

Лятото в Бургас се побира в един кръг, очертан с нож, над който са се надвесили децата от махалата, сред които е и Мари. Едно по едно хвърлят нож ("Не съм казвала на майка ми, че играехме с нож..."), там където е паднал, се чертае линия, докато в кръга не се получи капилярна мрежа от линии и целта най-накрая е да се уцели най-малкото останало пространство. Къщата им още е там.

Много години по-късно Мари ще въздиша по място на българското Черноморие, чието име не може да си спомни, нито може да каже къде се намира, просто хубаво място. "Отидохме там и аз за първи път видях водно конче, там, в Черно море."

Мари Фиркатян започва образованието си с паралелно учене на френска и руска филология, после се увлича по славистиката и заплетената руска история и после - още учене на история. Всъщност винаги е искала да стане биолог, който изследва разнообразието на морската флора и фауна.

Говори свободно шест езика (плюс полски), а "ако потрябва, и малко испански". В момента е професор по история в университета в Хартфорд, щата Кънектикът.

В началото на 90-те години, когато прохожда Американският университет в Благоевград, Мари идва в България, за да преподава балканска история заедно с руска и съветска външна политика.

Междувременно музикалният фон отново се сменя и зазвучава пиано. Мари изведнъж заявява: "Искам да кажа, че ако някой "посегне" на България, аз ще я защитавам." Следва кратка пауза и тя изказва на глас реда на мисли, довел до това признание. Казва, че има американски колега в Хартфорд, османист, който много отдавна живял в Турция, знаел перфектно турски и през 1965 г. се случило така, че посетил България. Мари и досега не може да се начуди защо този мъж всеки път, когато разбере, че тя ще пътува дотук, й казва: "А, какво ще правиш там, само ти можеш да харесваш България!" Чужденецът не харесал българската кухня, отношението и като цяло си тръгнал с много лоши впечатления.

"После ми каза...ох, какъв глупак... макар да е завършил университета в Йейл, че не знаел български и говорил само на турски..." Извинявам се много, какво очаква, продължава Мари през смях. Разказва, че тя, като била в Полша, веднага усетила, че ще бъде по-добре да разговаря на български, отколкото на руски. Навярно не е необходима особена историческа подготовка, за да се усети комплексът за малоценност на българите, който според нея като че ли се е превърнал в най-трайната ни национална черта. На различните конференции, в които Мари е участвала тук, все ще се намери някой да започне лекция или реч с "Ние сме малка държава..." или "О, ние толкова пострадахме под турци, комунисти, фашисти...и сега пак страдаме и никога няма да се оправим..." Колко дълго ще продължи това, чуди се Мари. Защото подобни фрази звучат като "ние сме европейци, ама не чак дотам", има някаква незрялост в това.

От друга страна, са имена като Левски и Раковски, разпалва се Мари, те са имали самочувствието, че българите са нещо, имали са смелостта да се равняват с останалите.

В крайна сметка ето и семейство Станчови, които са се смесвали с

като по нищо не са им отстъпвали, всички са били високообразовани, на важни постове и прекарали по-голямата част от живота си извън България. Но всички по някакъв начин са били свързани с тази страна, работили са за нея, казва Мари.

Един ден, докато още живее и работи в Благоевград, Мари се запознава с роднина на семейството - Пол Станчов. Когато и майка му пристига от Франция, тя и Мари намират общ език френския. Веднъж жената подхвърля: "Ти трябва да прочетеш писмата на дядо Станчов (Димитър)." Мари признава, че в този момент няма ни най-малка представа за какво става въпрос. Но пък ясно си спомня деня, в който се запознава с Иван (Джон) Станчов, който в съвременната българска история е бил български посланик във Великобритания и външнополитически съветник на двама президенти.

На претъпкания площад в центъра на Благоевград, докато бута колелото си през тълпата, придружавана от французойката, Мари се изправя лице в лице с Джон Станчов, който някъде по това време участва в директорския борд на университета. "Тя отлично говори френски" е фразата, която представя Мари на Станчов.

"И той веднага превключи на френски", спомня си Мари. Това си беше един изпит. Изглежда, минах изпита.

Французойката настоява: "Мари трябва да прочете писмата на дядо." "Да, да, да" - казва той и с това разговорът почти приключва. Освен: "Да, да, ти трябва да дойдеш да видиш, ние имаме много интересно семейство, аз имам архивата в Шотландия (едно от местата, където живее)."

После животът продължава семестър след семестър, други ангажименти, пътувания, до едно лято три години по-късно. Мари осъзнава, че същото лято ще е по-свободна, търси си тема за научни изследвания, Джон Станчов за късмет се оказва във Вашингтон, уговарят се и Мари заминава за Шотландия. Там намира целия семеен архив "буквално в тези старомодни сандъци", с кореспонденция, събрала ежедневието, радостите и тревогите на семейство Станчови. Писма на френски език, но изпъстрени с изрази на руски, немски, турски, италиански. И много различни почерци за разкодиране.

"Джони Станчов е много умен човек", констатира Мари все едно някой има съмнения за този факт. Семейството му имаха чувство за история, запазили са всичко, което смятат за важно, казва историчката, като използва странна граматична форма за минало време, което прави речта й още по-мелодична. Разказва, че Станчов й подал една папка, като я уверил, че по-интересните документи са събрани в нея. Какво има там, пита Мари. Има няколко разменени

който по това време е български посланик в Париж. Царят осведомява, че възнамерява да влезе във войната (Първата световна) на страната на Германия. Станчов отговаря обратно, като го съветва да не го прави. Последвалата неофициална телеграма от Фердинанд гласи: "You are a vile lackey of the Russians, go f... yourself and find some Cossack that will suit you better as a master." В свободен превод това може да се разшифрова като: "Ти си долен руски лакей, иди се... и намери някой казак да ти стане господар, защото ще ти отива повече." Официалната телеграма съдържа изречението: "I did not ask for your opinion", или "Не съм ви питал за мнението ви".

Книгата има работното заглавие "Дипломати и мечтатели", съдържа над 300 страници и ще бъде представена в България през 2008 г.

По време на конференцията на Международната федерация за изследвания по история на жените, състояла се неотдавна в София, Мари не разказва тази случка, а показва снимки на Надежда Станчова, по-късно по мъж лейди Мюър. Пред събралото се множество в една аудитория на Софийския университет, Мари редува черно-белите снимки на Надя в македонска народна носия, Надя в бална рокля, Надя като египетската царица Нефертити. Надежда е преводач в българската делегация при подписването през 1919 г. на Ньойския мирен договор от тогавашния министър-председател Александър Стамболийски. После работи като преводач на Стамболийски по време на международни конференции и негови посещения в чужбина, говори шест или седем езика. Снимките й се появяват в европейските вестници, като журналистите я наричат момичето, макар Надежда по това време да е на 25-26 години.

"Аз се възхищавам на Надежда", казва Мари вече на английски, защото, първо, е уморена и, второ, вече започва да говори историчката, която се чувства по-сигурна да се изрази на английски. "За мен тя е абсолютна героиня. При нея като че ли има някакво раздвоение на личността", убедена е Мари. От една страна, по всичко личи, че тя, дипломатката, се гордее от факта, че идва от Ориента, или всичко, което е съвсем наопаки от западноевропейската култура, макар и да пази тази гордост в тайна. Не е могло да бъде по друг начин, продължава Мари, защото по това време европейската преса бълва презрение и насмешка към всичко, което идва от Балканите. "Аз мисля, че навярно тя е имала нужда по някакъв начин да заяви на европейските аристократични и дипломатически среди: Аз съм също толкова цивилизована, колкото сте и вие, но искам да запазя това вътрешно чувство, че принадлежа и към онзи, другия свят също", казва Мари.

Идва въпросът тя къде принадлежи. Българка ли е, арменка, американка или нещо друго? "А, нищо съм", смее се Мари след предупреждението, че това не звучи много добре на български. "Но това е истината, никаква не съм, никъде не се чувствам вкъщи." Е, може би малко в Италия, защото всичко там й е достатъчно любимо, за да я накара да се чувства поне комфортно - хората, атмосферата, пейзажът. Докато била в Пловдив обаче, й дошла идея за нова книга. Сега, като приключи "Станчовата", ще започне "арменската" книга, в която ще има спомени и готварските рецепти на една бежанка от Турция - нейната баба, и спомена за "най-страхотния" черек (вид хлебче), който тя правела за Великден.