Преди да се запозная с Емил Христов, бях чувала за него следната история: дават "Балът" на Еторе Скола в Дома на киното. След края на прожекцията излязъл сред колегите си и попитал: "Колко сме операторите тук, които още не сме се самоубили?" По-късно се запознахме и едно по едно откривах различни неща - например как разхожда характера и настроението си така, че да ги усетиш от километри. Или че е личност, която изисква поне два прочита: ако първият констатира, че е циник, от втория (а той може и да е десетият) става ясно, че това е нещото, от което най-много се пази - и се е опазил. Или култивираната суета, чиято повърхностна проява може да е едно яке Barbour например. После идва откритието на чувствителността към деликатните и рафинирани форми на битието, заради което и един негов приятел го зачисли към един изчезнал вид - бард на естетиката.

Тази година Емил Христов постигна професионален рекорд - почти едновременно снима четири филма: "Шивачки" на Людмил Тодоров, който вече гледаме по екраните, документалният "Положителни емоции" на Елдора Трайкова, "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Стефан Командарев и "Дзифт" на Явор Гърдев. "Светът" ще се появи през януари. Освен Стефан Китанов и Карл Баумгартнер филмът има словенски и унгарски продуценти и по думите му за нашите мащаби си е суперпродукция. "Филмът е станал много добър - европейски. Като излезеш от салона, ще може да го разкажеш на някакви хора. А това е важно, защото разказваемостта е най-големият проблем на киното ни. Драгият зрител дава 7 лева, за да му разправиш една проста история и ако може да го разплачеш", и започва да се бори с попрестоял кроасан, който до края на срещата ни се превърна в купчина трохи.

В момента обаче човекът, който кой знае защо много хора наричат бате Емко, е в по-любопитна ситуация: в едно интервю Йехуди Менухин казва, че няма по-голямо наказание от дните, понякога и месеците, които настъпват след концерт. Особено когато е минал с успех. Тогава настъпвала кошмарната пропаст, онази яма на нищото, която зее и чака да започнеш да я пълниш с мотивация и вдъхновение. Големите музиканти се справяли с концертите, а великите - с ямата. Виждала съм Емил как се справя с напрежението в разгара на снимките. Беше в кабинета му, седеше като сеньор във владенията си и, втренчен в компютъра, трескаво издирваше руски военни бази и атомни подводници в гугъл ърт. Търсеше ги една по една педантично и добросъвестно, все едно му плащат на бройка. Обясни ми, че това е като реденето на пасианси и шиенето на гоблени, моля ви се.

- Мен също ме занимава повече времето преди и след "концерта". За големите свиренето или снимането е плод на рутина. Проблемът идва после. Тази яма се появява първо от пълното незнание от това, което си произвел. Филмът вече е извън теб и зависи какво ще произтече от монтажа. Защото очакванията ти невинаги се оправдават. А още по-ужасно е излизането от работен ритъм и създаването на нов.

- Участвам в рекламата поради абсолютно никакви други съображения освен финансови. Зад гърба на рекламата, каквито и приказки да ти разправят, няма нищо друго освен пари. Работата с реклама цапа и прави човек арогантен и циничен. И замърсяването е много лепкаво. Нужни са много усилия, за да се изчисти. Изобщо това е опасно занимание заради това, че често човек става циничен не само в работата си - в моя случай изображението, но и като човек.

Позволява си и арогантността да си мисли, че всичко може, че може и така, може и иначе - все някак ще мине. А с политическата реклама нещата сигурно изглеждат още по-зле...- Не, не, напротив. Напоследък едно от най-приятните ми изживявания дойде от политическото - трите клипа от кампанията на Мартин Заимов. Участвах в една хубаво помислена от друг човек работа. Става дума за Емил Захариев, когото смятам за най-добрия криейтив в България. Мисля, че кампанията беше образец. Според мен така трябва да изглежда една кампания. Естествено тя не може да се направи за някой консервативен и задръстен човек… Въпреки че, както всички забелязахме, изображенията не печелят избори...

- Питай Иван Кръстев - той може да ти каже. Но за тези двадесетина години промени съм забелязал три неща: повечето пъти зад тежки политически решения и действия седят най-елементарни комунално-битови основания. Не някакви политически мотиви и конструкти, а какво да говорим за каузи или мисии. Друго нещо - цедката, която пропуска хора до трибуната в България, е изключително едра. Появяването на политически лица е триумф на случайността.

Колкото до сферата на изображенията, между "Графинята" и "Шивачките" са му се случили важни неща: срещите с Едуард Захариев и Николай Волев, работата с тях и изясняване на някакви концептуални неща за професията. В момента го занимават много повече актьорите и историята, която се разказва, отколкото от самата картина. Повече го занимават едрите неща, не подробностите, не отделни кадри, не как се осветява едно нещо, как се движи един фарт, а цялостното възприятие. И все пак явно мисълта за кадъра и детайла не го напуска:

- Ела да ме снимаш от тази страна, ще седна на нейното място, че тук видях една много приятна сенчица! (реплика към фотографа).

Въпреки че иска да е доста по-романтичен, ако трябва в момента животът му да се опише като филм, той ще е "Сблъсъци": "Ето такъв хаос, паралелни сюжети текат много в моя живот и това е много объркващо. И трябва много воля и усилия, за да разбера какво стои зад гърба на тези сюжети. Имам двама близки приятели, казват се Иван Кръстев и Светослав Божилов, те четат философска литература и аз, като споделям с тях разни такива неща, те ми обясняват от гледна точка на философията къде се намирам. Май Жак Атали имал книга, в която твърдял, че има различни доктрини за живота - една е за цялостния живот - живееш, умираш и край. Друга доктрина - животи един след друг. Първо живея с теб, някакви неща се случват, после започва следващ живот с други хора и т.н.

А всъщност постмодерната доктрина за живота са успоредните животи. Живея един живот с теб, обаче успоредно в Лондон живея съвсем различен живот, ама имам живот и в Стара Загора. Това е теория от гледна точка на глобализацията. Та сега съм в "Сблъсъци", занимава ме екзистенциализмът, въпреки че Гого Лозанов би ми казал: "Екзистенциализмът, Емиле, е песимистична доктрина." Не е лесно да разсъждаваш върху тези работи, защото така човек може да загуби човещината си. Като че ли е по-хубаво да се работи много и да не мислиш много.- В момента ме занимават някакви екзистенциални неща. Как да бъда добър човек, как да разбирам дъщерите си, които се превръщат от момичета в жени, как да давам повече обич на Сандра, която от младото ми и красиво гадже стана майка на сина ми. Сложно занимание. Междувременно се разхождам, чета някакви неща, гледам наоколо, снимам с фотоапаратче.

(Въпросното "фотоапаратче" е на масата до дясната му ръка, и на него пише LEICA M-6. Както ни е известно, ролс-ройсът на фотоапаратчетата.)

- Така е, грозничко е - виж - и ми посочва тъжна гледка със стомана и стъкло. Погледни само къщите - погледни какви сгради има в София! Ама те и няма как да бъдат други, след като са правени от архитекти, които са се родили в социалистически пещери и през цялото си детство са съзерцавали бетонните стени...

- Защо трябва да е визия? Абсолютно съм сигурен, че ако България не беше забранила тютюнопушенето, това щеше да се окаже знак за някои хора да кажат - е, тези са егати пичовете! Представи си - да може да се пуши, ама навсякъде. Освен това абсурдът тук е голям - уж е забранено, а си пушим. Бинго ще направи и авиокомпания, в която пушенето е разрешено. Гарантирана опашка за билети. Различността е това, което трябва да се търси, а ние вървим в плоскостта на еднаквостта - тук е като там. Не, тук е особено, тук се живее различно, тук хората са други, не като онези. Опитът да се промотира България така, както примерно Хърватия с разни клипчета по Си Ен Ен, е смешен - не може в каноните на международния маркетинг - кукери, разни, дето си пържат краката на слънце, и подобни мистификации. Смешно е.

Междувременно все по-нервно прехвърля незапалена цигара в ръцете си - намираме се сигурно в единственото заведение в София, в които пушенето е забранено, ама наистина.

- Любимият ми режисьор е Кубрик. А Спилбърг е чист гений, голям кинематографист, достатъчно е да се види "Мюнхен". Как с Антониони ли? Ами както и Глен Гулд с "Депеш Мод", които слушам. Епохата ни е такава - модерният човек оцелява само ако има сетива и за двете.

Ако живееш на този свят, харесвайки само Антониони и Гулд, трябва да се самоубиеш. Моментално.