Годината е 1974, мястото - София, героят - шестокласник. Устройството за връзка - руски грамофон "Аккорд". Плочите - "сърбеж", сиреч сръбско производство. Двата "Цепелина" - първият и вторият (1969), бяха издадени като двоен албум с обща корица. Трябваше да си пиша домашните и уговорката с мама беше, че музика само след като приключа. Мама е навън обаче и в конфронтацията между дадена дума и двойния албум победителят не е трудно да се определи.

Днес, когато цели музикални колекции за секунди биват прехвърляни от интернет на iPod, не е възможно да се усети тръпката от прослушването на грамофонна плоча: внимателното изваждане от хартиения, понякога найлонов вътрешен плик, изтриването с меко кадифено парцалче, поставянето върху грамофонния диск, плавното спускане на рамото и лекият пукот, преди да започне музиката. Макар пълният каталог на групата да е от няколко години вече достъпен в мрежата, "Лед Цепелин" олицетворява апогея на виниловата рокера -1960-1970.

При CD и в още по-малка степен при MP тройките е безсмислено да се говори за произход. При винила съществуваше ясна градация, която определяше и цената. Сръбският беше с най-ниско качество и съответно цена. Производители от Италия, Франция и Испания попадаха в средната категория. Най-високо се ценяха германските и американските плочи.

През далечната 1974 г. някой от батковците ми беше казал, че в основата на музиката на "Цепелин" било нещо, което се наричало традиционен блус от Мисисипи. Аз въобще не го разбирах това, нито пък го вярвах. Мисисипи носеше дъх на тиня, Том Сойер и меланхолична робска песен, докато насечените китарни рифове на Джими Пейдж определено не бяха композирани на планетата Земя, протяжният вой на вокалиста Робърт Плант "baby…baby…baby!" пораждаше спазъм не на повърхността на кожата, а някъде дълбоко под диафрагмата. Гръмотевичното барабанно соло на Джон Бонам в Moby Dick усилваше пулсирането във вече подложеното на интензивна пубертетна промяна тяло и достигаше кулминация през басовите конвулсии на Джон Пол Джонс в края на Heartbreaker.

Не знаех и дума английски, но въздействието на музиката беше такова, че след поредното прослушване на Led Zeppelin II се чувствах отмалял и малък, трябваше да прибягвам до ново оправдание за още ненаписаното домашно. Изтощен, но и привилегирован да съм съпричастен към нещо, което дори и тогава, на 13, от първия звук на "Улето" (Whole Lotta Love), от първата секунда знаех, че ще е трайна част от живота ми. Успоредно с нарастване нивото на тестостерон се усилваше и манията ми към "Цепелин".

Всяка завъртулка на кориците на албумите им бе внимателно анализирана, водеха се вечни спорове дали в припева към Black Dog Плант наистина пее "Мама ти загубена!" (отговорът е "не", пее Tell me won't you do me now?, но в неговия провлачен маниер наистина звучеше като другото), опитвах се да надникна в прозорците на екзотичната сграда с пожарни стълби отвън на корицата на Physical Graffiti (1975) и да проумея значението на всяка фигура/ситуация зад прозорците. По стечение на обстоятелствата от 7 години живея точно в такава сграда в Манхатън.

 

Интересно, че в цялата тази цепелиномания никога не проявих любопитство към четирите окултни символа на безименния четвърти албум (1971) - все още смятани от мнозина за мистерия. Пейдж дори и днес, през 2007 г., отказва да коментира смисъла на символите. Прощалната новина за разпадането на групата дойде на честотата на радио "Свободна Европа" четири дни преди убийството на Джон Ленън през декември 1980 г. и ме завари на военно учение в подножието на Пирин. Снегът покриваше танкове, вятърът свистеше, детството приключваше.

Когато тази есен плъзна, новината за концерт на "Лед Цепелин" в Лондон, планиран за 10 декември, интернет страницата на организаторите блокира още в първите часове след началото на лотарията за билети. За 16 хиляди места в залата О2 се състезаваха 25 милиона души. Джими Пейдж бе впечатлен от вълната на интерес 27 години след разпадането на групата. Дали този благотворителен концерт за фондацията на Ахмет Ертегун - основател на звукозаписната компания "Атлантик" - ще прерасне в нещо повече от само една, финална точка в историята на групата, е въпрос с пропорциите поне на непостроената още кула на свободата (Freedom Tower) в Ню Йорк.

Утвърден американски импресарио бързо калкулира потенциала - 50 стадиона за една година по 60 хиляди на стадион, средна цена на билета 100 евро прави около 300 милиона. Стига да го пожелаят, "Лед Цепелин" могат след 27-годишна пауза директно да влязат във висшата лига - там където са "Ролингстоунс" и "Ю Ту". Нов студиен албум през 2008 г.? Страх ме е да си го помисля. От суеверие. Притеснението идва и от друго. Пейдж и Плант са най-наясно какво е. Ще могат ли тримата, Пейдж (63), Плант (59) и Джонс (61), сега да достигнат стандарта, който сами поставиха с последния студиен албум In Through The Out Door през 1979 г.?

С тях вече като пълноправен член на групата участва Джейсън Бонам (41), син на починалия през 1980 г. барабанист Джон Бонам. Никой от тримата не желае да се ангажира с дългосрочен проект, преди да стане ясно накъде духа вятърът. Бонам е отделна история, за него ставащото, както той казва, е осъществяването на мечта, която дори не си е позволявал. Дори и да е само един концерт.

В интервю пред сп. Rollingstone Плант казва, че всичко ще се получи, както трябва, ако никой от четиримата не се впечатлява кой знае колко от значимостта на ставащото. Репетициите, провеждани от юни насам, са създали атмосфера, която никой от четиримата не е очаквал. По думите на присъстващи, след като се събрали на 10 юни в имение в Централна Англия, първият опит е бил направен с No Quarter - мрачната, рефлективна композиция от Houses of the Holy (1973), следван от класиката Kashmir от Physical Graffiti (1975).

Духовната и музикална спойка е била моментална и толкова силна, че след Kashmir четиримата са оставили инструментите и са се прегърнали. Станало е ясно, че нещата ще се получат. Отново пред Rollingtone ("Лед Цепелин" са на корицата и тема на текущия брой) Пейдж казва, че се чувства истински щастлив, защото е усетил, че потенциалът е налице: "Истинската трагедия за мен щеше да бъде, ако усещах, че вече не съм на ниво. Но да сме пак заедно и да работим заедно - това е подарък, който ценя и за който съм благодарен."

Джон Пол Джонс казва, че му е трудно да го повярва, но че да, през лятото на 2008 г., стават точно 40 години, откакто "Цепелин" са се събрали.

За Джейсън Бонам всичко, което се случва от лятото насам, носи вероятно по-голямо емоционално натоварване, отколкото за "истинските" трима. Всъщност сега и той е признат за "истински". Не е било така в годините след смъртта на баща му, когато на няколкото епизодични появявания на "Лед Цепелин" - Live Aid 1985 и 1988, Джейсън е седял на барабанния пулт, но както сам признава, не си е бил написал домашното. Плант казва: "По онова време Джейсън се интересуваше само от момичета и купони, "Лед Цепелин" му се струваше в кърпа вързан, наследство." Пейдж добавя: "По-рано Джейсън знаеше само ритъма и последователността.

Сега ги и разбира." Джейсън е и живата енциклопедия на "Лед Цепелин". По време на репетициите през лятото и есента е имало моменти, в които Пейдж или Джонс са се колебаели накъде да поемат с дадена композиция. Джейсън е идвал на помощ с феноменалната си памет. Примерно: "На концерта в Кливлънд през лятото на 1971 г. ти го подкара така... Но на концерта в "Мадисън Скуеър Гардън" през 1977 г. предпочете да го направиш така..." Пейдж и Плант твърдят, че невинаги си спомнят как точно е било, но щом Джейсън казва, че е така, значи така е било.

Организаторите на концерта в Лондон се планирали отначало само 1 час за тях. Пейдж казва, че задължителният репертоар ще бъде поне 100 минути, като две от композициите никога преди не са били изпълнявани на концерт - и двете от Presence (1976).

Дали ще има продължение?

Пак от суеверие нито Пейдж, нито Джонс желаят да коментират. Плант вече запълва тефтера си за 2008 г. с ангажименти: "Ако се получи нещо повече - чудесно. Но нито мога, нито искам да поемам бремето на очакванията. Дори и да е само този концерт - пак добре. Ако няма продължение, аз ще си продължа с моето "Baby…baby…baby!"?