Най-после, след скандалните миналогодишни награди "Аскеер" за българска драматургия, спечелилата приза пиеса "Кожа и небе" на Димитър Динев вече е на наша сцена в "Сълза и смях" с режисьор Бойко Илиев. Дебютът беше на сцена в Австрия през 2006 г., първородният й език е немски, но важното е, че авторът е българинът Димитър Динев, емигрирал през 1990 г. в Австрия.

През миналата година номинираният за "Бетовен 21" Константин Илиев, обиден изтегли своята пиеса, защото "Кожа и небе" е писана на немски, и тук изникнаха въпросите доколко е българска и кой е по-българин. Нашумял в литературните кръгове с романа "Ангелски езици", Димитър Динев също присъства на софийската премиера на 24 януари.

Сцената е тъмна - в далечината се чуват картечни откоси. По земята щедро са разпилени автомобилни гуми и маскировъчна мрежа. Знаем, че всичко на сцената е знак за нещо, така че разбираме, че сме на бойното поле. Изниква силуетът на нещо като жена в милитъри дрехи (Параскева Джукелова). Тя обира трупове на войничета (автомобилните гуми), вадейки килограми накити от пазвата си, доволна от урожая. Но се появява наемникът (Асен Блатечки), участвал във войната в Афганистан (изрисуван с бутафорни татуси, циничен и с биография), който я хваща на местопрестъплението. Какво става с тях? Ами от дума на дума се влюбват. Къде сме? Някъде май в Сараево. Защо?

Авторът Димитър Динев ни облекчава споделяйки, че е искал да си представи място, където любовта е невъзможна (т.е по време на война), но се оказва, че навсякъде е възможна. Тази оптимистична версия за свят, в който явната опозиция любов - война най-силно се манифестира в тезата "Любовта ще спаси света" или пък още по-яркото "Не на войната!" се разгръща на финалната сцена. Разбира се, има пречещи обстоятелства и тази крехка дружба между мародерката (оказва се мюсюлманка), мечтаеща да избяга в Австрия, и наемника - руснак, криещ нежната си душа, има проблем.

Появява се неопитното сръбско войниче (Ники Илиев). Иска да ги арестува, мюсюлманката взима нещата в свои ръце и се съблича до кръста, за да отвлече вниманието му. Тогава наемникът - ловък войник, го убива. Така присъствието на Ники Илиев на сцената се изчерпва с пет минути, а в останалото време е в ролята на труп. Те обаче, в пристъп на любов се търкалят по земята. Но наемникът е легнал върху мина. И тук се разгръща голямата теза на автора - любовта винаги е възможна, даже в ада на войната, даже и в смъртта. Тя избира да легне върху него, осъществявайки крайна интимност, като избира любовта/смъртта пред неудачния си живот. Чува се взрив - сцената е червена. Край. И като в антична трагедия всички на финала са мъртви, а ние, преживели катарзис, се уверяваме, че на нас това не може да ни се случи.

Всъщност най-вълнуващото се оказа, че за първи път и аз се усетих като австрийски зрител. Този екзотичен сюжет за маргинали, с които няма как да се идентифицирам и да им съчувствам от дистанцията на по-легитимния свят, в който живея, е удобен. И аз като австрийския зрител отстранено наблюдавах тази непозната история за света на ужаса и злото, някъде на Балканите, препотвърждавайки ми, че моят и на австрийците свят е по-подреден и добър, май. Така неусетно стигам до въпроса за кого е предназначен текстът. Каква е тази история? И за да не вися в неизвестното, разбирам, че сюжетът на пиесата "Руско пиле" на Динев бил за проститутки от Източна Европа.

А последната "Пипкаво нещо е тая душа" е за общ работник българин, който умира в Австрия при авария, но жена му българката иска да го погребе по български обичай, като бди над трупа му цяла нощ, идват негови приятели - напиват се и оттук произлизат комични сценки с пияници и трупове. Каква е равносметката - проститутки, общи работници, алкохолици, особени погребални ритуали и крадци се смесват в колоритните Балкани или май такива ни харесват в Австрия?

Иначе Димитър Динев е приятен човек, завършил философия и руска филология в Австрия, тази година е канен на най-престижния фестивал за културен обмен в Залцбург, където ще чете свои произведения на немскоезичния свят.