Писателката Нанси Хюстън: Това, което правя, е да се вслушвам в героите си
Нанси Хюстън е родена през 1953 г. в Калгари. След университета "Сара Лорънс" в Ню Йорк продължава образованието си в Париж, където решава да се установи и живее до днес със съпруга си Цветан Тодоров и двете си деца. Нанси Хюстън е двуезичен автор, тя сама "пренаписва" есетата и романите си на английски. През 1996 г. получава наградата "Гонкур на ученическото жури", а преди това, през 1993 - наградата на канадския генерал-губернатор за "Песента на равнините" (La cantique des plaines). През 2006 г. романът й "Разломи" е отличен с престижната френска награда "Фемина".Писателката дойде в България, за да представи две свои книги, които излизат на българския пазар - "Дневник на сътворението" - есе, изд. "Колибри", и "Разломи" - роман, изд. "Парадокс". В "Дневник на сътворението" Хюстън изследва отношенията в брачния живот на осем известни творци - Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе, Скот и Зелда Фицджералд, Вирджиния и Ленард Улф, Симон дьо Бовоар и Сартр, Силвия Плат и Тед Хюз, Жорж Батай и Колет Пеньо, Уника Цюрн и Ханс Белнер, Елизабет Барет и Робърт Браунинг. Към коментарите на прочутите си предшественици тя е добавила и собствените си наблюдения. Погледът й върху творчеството, женската природа, брачното съжителство между писатели, болестта и майчинството е еднакво чужд и на крайния феминизъм, и на традиционния мачизъм."Разломи" е роман за четири поколения в едно семейство, които описват света, в който живеят - от Калифорния в наши дни, Ню Йорк и Хайфа през осемдесетте, Канада през шейсетте до Германия през 1945. И четиримата герои са шестгодишни деца, а всеки от техните разкази е отделна история, разкриваща писхологиията и травматизма, които стоят зад семейните отношения през годините.
Другите две творби на Хюстън, издадени преди това в България, са "Надгробен камък за Ромен Гари" - есе, изд. "Леге Артис", 2006 г., и "Целувката на ангела" - роман, изд. "Меридиани", 2002 г.
Известно е, че сте и пианистка. За някои писатели връзката между литературата и музиката е много важна - да споменем само Йозеф Шкворецки и Милан Кундера.
- При мен тази връзка е метонимична, винаги свиря на пиано, преди да започна да пиша. Музиката "отмива" всекидневния език в главата ми. Тя представлява за мен една междинна зона, преди да навляза в онова място, където думите вече имат друг смисъл и връзки помежду си. Освен това би могло да се каже, че идеалната книга е тази, в която думите заемат такава позиция спрямо тялото, каквато нотите спрямо цялата композиция. Аз съм изпълнител, не съм композитор в музиката. Виждам и работата си на писател като изпълнител - това, което правя, е да се вслушам в героите си и после да ги озвуча, да им дам глас. Искам да кажа, че никога не говоря от собствено име. Ако съм в лошо настроение, ако ме боли глава, ако съм се карала с мъжа си, сядам първо да изсвиря едно скерцо на пианото, нещо леко и забавно, за да съм в състояние да напиша една смешна сцена, без това да има никакво отношение към личните ми чувства и моментни настроения.
Действието на "Разломи" се развива в четири различни епохи. Има ли такава, която да приемате като особено близка?
- Трудно е да се говори за една епоха без връзка с вътрешносемейните динамики. Това е и един от парадоксите на тази книга. Най-любвеобилното семейство е семейството от нацистката епоха - там ситуацията е най-хармонична и уравновесена... което не значи, че искам да живея по това време...
Вие сте автор на модерни романи, но продължавате и литературната традиция.
- За мен е изключително важно писателят да не осмисля творчеството си. Аз не анализирам текстовете си - никога не го правя. Мога единствено да кажа кои са важните писатели за мен, тези, които винаги ще препрочитам - Вирджиния Улф, Самюъл Бекет. Знаете ли, това е един от писателите, които най-често присъстват в съзнанието ми. Заради своята сбитост, заради сарказма си, заради забележителното му чувство за хумор насред пълното отчаяние. С мен винаги е и Ромен Гари, това е гигантски писател... И Достоевски, разбира се. Също чета много американски писатели, чета и много скандинавски писатели.
В днешно време каква е мисията, каузата на интелектуалците в Европа?
- Не се смятам за интелектуалка в този смисъл. Като гледам какво правят в момента Бернар Анри Леви, Андре Глюксман, Бернар Кушнер... Всички те отидоха при Никола Саркози, наредиха се на линията на атлантизма, на Буш, на военолюбството. Това е измяна на призванието на пистателя. Що се отнася до мен - разбира се, че следя хода на събитията, имам мнение за тях, имам позиция, която в повечето случаи е песимистична. Мога да реша да се ангажирам и с конкретна кауза. От известно време например съм се заела със свръхнаселеността на затворите във Франция. Гласувам редовно, разбира се. Но като писател все пак мисля, че ролята ми е да запазя дистанция, да се опитвам да разбера събитията и най-вече какво мотивира хората да ги създават, а не да се кача на трибуната и да правя декларации.
Не смятате ли, че днес феминизмът се е капсулирал изцяло в полето на академичното? Какво ще е бъдещето му?
- Зависи за коя страна говорим. Има немалко "теренен" феминизъм. В Индия например има важно феминистко движение, в Египет също. В нашите страни има още асоциации и сдружения - не знам дали при вас се говори достатъчно за жените, бити от мъжете си. Що се отнася до gender studies - това е нещо, което никак не обичам. Във всеки случай човек никога не може да бъде сигурен, че женските завоевания са окончателни. Ето, вижте - в САЩ една жена спокойно може да стане вицепрезидент и в същото време да бъде против абортите.