12.15 ч. Служебният вход на Народния театър. Един прекрасен дъждовен ден (така се казва и разказ на Ерик Еманюел Шмит, в който става дума за това как желанието да виждаш нещата откъм хубавата им страна те кара да обичаш повече). Леко студен априлски вятър придава уютност на обеда и след малко, когато Теодора Духовникова се появява, сякаш донася разказа със себе си.

Тя е усмихната и изглежда много вдъхновена. Бременна е в деветия месец с второто си дете, но се движи енергично и сякаш не може да се спре. "Аз съм непоправим оптимист, ако някой ми вземе надеждата, ще се срина", започва актрисата. Тя е на две руси опашки и въпреки силното момичешко излъчване от нея лъха зрялост и спокойствие.

Теодора Духовникова е в трупата на Народния театър. Играе главната роля - Маргарита, в новия български филм "Прогноза" на Зорница София. Премиерата беше в средата на април, а историята е за група млади хора, които отиват да карат сърф на турски остров.

"Пожелавам на абсолютно всички да им се случи това, което се случи на нас по време на снимките. Правихме филм, така както трябва да се прави - много въодушевено, много готин екип от млади хора, с много позитивна атмосфера", казва Теодора. Като говори за филма, погледът й, който по принцип много се движи, се успокоява и сякаш се концентрира.

За нея снимачният период бил безкрайно израстване и порастване. Смята, че е научила много и със сигурност ще го носи в себе си. "Цялата тази двумесечна магия е нещо, което съм запазила и скрила в едно от най-интимните ми чекмедженца. Връщам се към него с много любов и обич." (Гласът й се снишава и тя поглежда замечтано през прозореца).

"Слава Богу, тези, за които беше направен филмът, го харесват", преценява Теодора и допълва, че това са младите. "Нашият филм не е със сериозни послания, специална дисекция на проблемите в обществото, просто защото не това беше идеята за него. Трябва да има всякакви филми - леки, тежки, философски, красиви. Но понеже тук рядко се случва нещо да се случи, всеки е с очакването, че нещо трябва да бъде прието или не. А то просто се създава за определени хора."

Тя смята, че се е получил дебат за филма, че има нормалните реакции на одобрение и неодобрение. Теодора обаче не чете форумите, "научихме се с колеги от театъра да не го правим". Актрисата много обича критика, но само когато е професионална, адекватна и подписана.

"Много по-полезно е да ти кажат отстрани къде са ти слабите места, отколкото да те потупат по рамото." В България обаче според нея съществува т.нар. синдром на обидения българин - "хора, които си мислят, че не им се случва кой знае какво, че не им се обръща достатъчно внимание". "Те винаги ходят на премиера с жестоката надежда да не им хареса това, което гледат. Защото някак си общата беда е утеха за глупака. Чрез злобни нападки и обиди си отдъхват и облекчават неудовлетворението си." Именно анонимните форуми според нея са удобен вариант това да се случи.

Има приятели и колеги, с които да се сверява. Разпалено обяснява колко много обича работата си, колко е щастлива от това, че се занимава с това, което обича. Обича и себе си, което не й пречи да не харесва много неща в характера си. Това не я обезсърчава - напротив, много гордо заявява, че така се движи напред.

"Колкото и да ми е трудно, да ме боли дори, продължавам - няма как иначе." Мисли, че за да си добър в нейната професия, преди всичко трябва да си интересен човек, "защото тогава си интересен и за гледане". Теодора продължава да изрежда много усърдно и замислено необходимите качества - "трябва да си честен, да имаш особена вътрешна хигиена, да имаш свои стил, да имаш много късмет". Тук спира и отбелязва, че за съжаление наистина в нейната професия е така - късметът е от изключително значение.

12.44 ч. последният етаж на Народния театър. Половин час с Теодора се равнява на повече от два. Тя умее да изпълва пространството и времето - може много да ви увлече в нейния си свят, без реално да сте участник там. Не играе роля, докато разказва за себе си, не натрапва енергията си.

"Нищо не ми е взело - независимо че става въпрос понякога за денонощна работа. Но това никога не ми е тежало. Аз съм безкрайно щастлива, че съм в този фантастичен театър и че правя това", повтаря отново в отговор на това дали работата не й взима нещо. Според нея, когато истински се наслаждаваш на това, с което се занимаваш, винаги можеш да намериш баланса между любовта, работата и семейството.

"В Библията е казано: По Бога е леко. Там, където има лекота, с която се случват нещата", обяснява Теодора за това как да разбереш дали едно нещо е по правия път. "Просто се случва на теб и не ти тежи, колкото и така да изглежда за някой друг, продължава актрисата. Не става въпрос за лесния начин, "в никакъв случай". "По-скоро въпреки трудностите, болката и усилията да продължаваш с лекота." "Леко, но не лесно."

Теодора е искала да стане актриса още в детската градина (усмихва се, знае, че това е "страхотно клише", но при нея е наистина вярно). Била е в театрални школи, където се е засякла с повечето си колеги. Участвала е в "някакви смешни филмчета" по БНТ.

"Занимавам се с това от 13-годишна." Теодора учи в класическата гимназия - "страхотно място". Тогава е мислила ("защото човек трябва да е гъвкав - ако се случи нещо, не може да се заинати и да каже, че само едно нещо може да прави") да се занимава с психология. "Защото човекът, душата му и сътворението са ми много интересна тема."

Теодора е много религиозна, сама е открила вярата си, а "не защото семейството й е такова". Отговорите, които й е дало православното християнство, най-много са импонирали на това, което я е вълнувало.

"Тук, като определиш някого като набожен, има един леко негативен оттенък. Не мога да разбера тези дискусии - даже им се дразня - дали да има задължително обучение по религия в училище. Естествено, че трябва", отговаря Теодора, но за нея това не означава, че всички трябва да станат вярващи.

Просто е "изключително важно да си грамотен за християнството, защото то е в основата на много неща". "Безкрайно мъдра и човеколюбива философия за живота - като диалог е - ти даваш и то ти се връща."

Казва, че все още е "супервлюбена в мъжа си Стефан" (с него са повече от 10 години). Все пак "най-готиният човек", който Теодора познава, е петгодишната й дъщеря Бояна. "Аз се чувствам много малка като душа и капацитет в сравнение с нея.

Толкова благороден, благ, интересен и любопитен човек, много съм респектирана", обяснява с голяма любов Теодора. Тя не иска и не се държи с Бояна като майка, защото тя самата е много повече момиче, отколкото жена. "Реших да се разкрия пред нея такава, каквато съм.

Бояна е много развълнувана от предстоящото раждане на братчето или сестричето (лекарите не са успели да видят пола на детето). Малкото момиче постоянно гали корема на майка си и му говори: "Здравей, говори сестра ти.

Днес беше горе-долу скучен ден, но и малко хубав..." Теодора също има сестра, която е по-голяма и не живее в България. Определя я като "млад, чувствителен човек. Единственият, който при някакъв вътрешен срив ме изважда и ме спасява".

"Много обичам да съм обградена с хора, но има моменти, когато изключвам - оставам аз и този свят, който е в мен. Много съкровени моменти на осмисляне и чувстване. Обичам да млъквам и да слушам какво става вътре в мен. Егоизмът е много хубаво нещо, когато е овладян. Иначе се попиляваш и разпиляваш на хиляди парчета", обобщава Теодора.

13.43 ч. последният етаж на Народния театър. Диктофонът спира, разговорът си продължава. За концертите, на които иска да отиде (на 18 май на Depeche Mode, не знае дали ще може, защото терминът й е на 15, "но пък ако съм родила по-рано, защо не?", Robbie Williams, "но той напоследък бил изперкал май - говорил с извънземни). Говорим за танцуването, за любимото време от деня й (сега това е, когато се здрачава - нито е ден, нито нощ)...

Теодора показва откъде се излиза на голямата сцена на Народния театър. Влизаме на пръсти, защото върви репетиция. "Това е вълшебен театър", казва тихо тя. Въздиша и протяга ръце нагоре.

"Животът сам по себе си е толкова вдъхновяващ. Музата идва, когато си в някакъв пик. Дуендето идва непрекъснато, когато си запазил безкрайното си учудване от живота. И ако можеш да забелязваш някакви неща - да се засмееш, разстроиш, да се стреснеш. Само ако си запазил детското в себе си, се получава вдъхновението", смята Теодора.

Усмихва се широко и погалва корема си. Много й се репетира. Сцената й липсва и се надява след раждането да е още по-вдъхновена, да е открила нови неща в себе си и да е по-силна. Излизаме на пръсти. Казвам й за разказа и как веднага ми е напомнила за него. "Един прекрасен дъждовен ден, ха...", усмихва се и поглежда навън.