Неговият принос в поп културата не се изчерпва единствено с киното. В Музея на модерното изкуство в Ню Йорк продължава (до 26 април) ретроспективната му изложба - от детските рисунки до скиците за филмите и ръчно изпълнените кукли и макети за тях. Над 700 експоната, картини, полароидни снимки, всичките му студентски филми. Междувременно изпълнителите от саундтрака на "Алиса" (титулната песен е на Аврил Лавин) правят концерти на живо в интернет. От фестивала в Кан съобщават, че Бъртън ще председателства журито там. Вестта за последното режисьорът-художник посреща с шега: "Няма да ме уплашат. Детството ми мина в гледане по на 3 заглавия за един сеанс в гриндхаузите, имал съм и 48-часови маратони само от хорър филми."

Бъртън винаги е казвал, че всичко, което е като художник, дължи на детството си. И досега не се разделя със скицника и молива си, рисува където и да се намира. Включително и на снимачните площадки на филми като мрачно експресионистичния "Батман" (1989) или готическата хорър приказка "Слийпи Холоу" (1999). Носи със себе си и миниатюрен кит с водни бои, ако случайно се окаже, че виденията му имат нужда от цвят - както е например в "Голяма риба" (2003), както не е в "Ед Ууд" (1994).

Тимъти Уолтър Бъртън (р. 1958) израства като алиенирано дете в работническо семейство в калифорнийското предградие Бърбанк (до студиите на "Дисни"). За родителите си казва, че за година си разменяли десетина изречения, останалото "беше като във филм на Бергман - погледи над масата и мълчания". От 12-годишен живее при баба си, четенето никога не го е увличало (и досега). Запален е по стари филми на ужаса ("Франкенщайн") и по допълнените с примитивна куклена анимация приключенски легенди на режисьора Рей Харихаузен ("Язон и аргонавните", "Синдбад"). Със стипендия от "Дисни" завършва Калифорнийския колеж за изкуства, после 4 години "рисува лисици" на конвейера на студията. Заради старанието го оставят да направи собствено 6-минутно филмче с визията, която му е по сърце. Получава се "Винсънт" (1982), куклена анимация в черно-бяло за фантазиите на момче, намерило плаща и вампирските зъби на актьора, играещ Дракула (Винсънт Прайс, самият той чете стихотворния задкадров текст на Бъртън).

Следващия му проект "Франкенуини" е за дете, което възкресява умрялото си куче с методите на доктор Франкенщайн и в резултат се получава чудовище. "Дисни" поръчали филма, но на пробната прожекция няколко деца се разплакали от страх и така и не го излъчили. "Възрастните напразно смятат, че страхът е опасен за децата, каза наскоро режисьорът за в. "Ню Йорк таймс". Страхът може да им е полезен в живота."

През 1984 Стивън Кинг препоръчва "Франкенуини" на продуцент от "Уорнърс", той го показва на актьора Пол Рубенс, тогава звезда с телевизионния персонаж на мъжа-дете Пи-Уи Хърман. В резултат Тим Бъртън получава първия си сериозен бюджет ($7 млн.) за първия си игрален филм "Голямото приключение на Пи-Уи" (1985). Сюжетът е прост като в неореалистичната класика "Крадци на велосипеди" - на мъжа-дете му открадват любимия велосипед, той го търси, намира го. За разлика от публиката критиците са объркани от редуването на фантазия и реалност (което продължава и до ден днешен). Но най-влиятелната от тях, Полин Кийл от "Ню Йоркър", признава, че въпреки рационалните доводи филмът необяснимо й харесва.

Собствената си естетика Бъртън намира с "Бийтълджус" (1988) - хорър комедия за починало семейство, завърнало се от отвъдното в обичната си къща, за да я пази от апетитите на претенциозна двойка юпита (с дъщеря Уинона Райдър). В ролята на самия Бийтълджус (нещо като посредник към отвъдното) е Майкъл Кийтън. От студията са толкова щастливи от резултатите ($80 млн. боксофис при $13 млн. бюджет) на странния филм, че поставят Бъртън в режисьорския стол на най-скъпата си продукция до момента - "Батман". Продуцентите докрай не приемат комика Кийтън в главната роля, Никълсън също им се вижда прекалено скъп за Джокера, но крайният резултат ($425 млн. световен боксофис) и одобрение даже от претенциозните интелектуалци им затваря устата.

Заемането с Батман Бъртън обяснява със страстта си към екстремните персонажи. Подходът му да покаже и тъмната страна на раздвоения си между маската и човека комиксов герой бе новаторски за онова време. Без спускането му в шизоидната психология на човека-прилеп модерната трактовка на Кристофър Нолън ("Черният рицар") нямаше да е същата. Бъртън първи видя в Джокера не елементарното зло, а двойника в класическата романтична традиция, проекцията на сенчестата страна на самия Батман (Хийт Леджър в новия филм).

Артистичният свят на Тим Бъртън се крепи на предположението, че красивото може да бъде и плашещо, и странно, невинаги загладено и приятно за окото. Че невинността на детското световъзприемане и тъгата на възрастния опит не се изключват, допълват се. Че в крайна сметка ужасът и нежността са две страни на една и съща монета - живота. Реалността във филмите на Тим Бъртън по правило е изкривена и условна. Героите му са чувствителни аутсайдери и неудачници, чиято различност е едновременно проклятие и дарба. Те обикновено са в неразрешим конфликт с (уж) нормалния външен свят на потискаща посредственост.

Така е в най-личния му филм "Едуард Ножиците" (1990). Там Джони Деп е алтер егото на режисьора от годините на юношеската му неприспособимост. Един същински прелетял от времето на нямото кино хомункулус с бледия си грим и черните кръгове около очите, посрещан не по това, което е, а по трагическата си другост - ръцете-ножици. Еснафите от всички епохи гледат на тях като на заплаха, защото нямат сетива за изкуството и добротата, които тези ръце могат да сътворят от нищото. В по-новия "Суини Тод" (2008, отново Джони Деп) този тип герой преминава от алиенация към отмъщение (ножиците са станали бръснач) срещу отхвърлящия го в неразбиране свят. Но спокойно, все пак целта на Бъртън е да разкаже поредната си страшна приказка за пораснали (и непораснали, какво толкова) деца, затова всичко е опаковано като мюзикъл и е сред рисуван декор.

След успеха на "Батман" режисьорът става глезеното дете на студията, в критическите писания се прокрадва и думата "гений". Съгласява се на продължението "Батман се завръща" (1992) едва след като му е гарантиран пълен контрол над продукцията. Решава нещата с минимални компютърни намеси (принцип, следван и до днес), от студията приемат дори исканите заради (сюр)реализма 70 живи пингвина на снимачната площадка. Заради тях температурата трябвало да се поддържа малко над нулата, актьорите зъзнели в костюмите си, но пък за сметка на това (шегува се Бъртън) идващите да го дебнат продуценти бързали да се върнат в топлите си офиси.

След шумния хит Бъртън отново се оттегля в личен филм - "Ед Ууд", фантазирана биография на "най-слабия режисьор в историята на киното". Освен връщането си към любимото черно-бяло режисьорът почита и евтините жанрови филми, пленявали го като юноша. За главната роля Мартин Ландау (бивш изпълнител на Дракула) получава "Оскар". Традиционно академията не пропуска филм на Тим Бъртън в техническите (последно наградиха костюмите и декора в "Суини Тод") или актьорските категории, но статуетката така и не е е стигала до самия него. В нонсенс стила на самия Ед Ууд Бъртън прави научнофантастичната сатира с политически елементи "Марс атакува!" (1996). После работи напразно цяла година над пропадналия проект Superman Lives (1998). Нарисуваните десетки скици и оригиналният сториборд могат да се видят на изложбата в МоМА. Продуцентите не харесват мрачните иронии в подхода към мита, отделно изискването на Бъртън "спецефектите да не развалят впечатлението за ръчна изработка на всичко във филма" оскъпяват филма и поръчката е прекратена.

Натрупаната си енергия режисьорът излива в екранизацията на юношеския роман на Уошингтън Урвинг "Слийпи Холоу". С яда си към "Уорнърс" обяснява и насладата, с която във филма хвърчат отрязани глави. "В началото ме наеха, защото съм различен. После, за да са сигурни в успеха си, искаха да спра да съм различен", обяснява ситуацията режисьорът. Отговорът му е "Голяма риба" (2003), история за блудния син и фантазьора баща, за измисления и истинския живот и преплитането им накрая. Филмът е с изповедни мотиви от собственото детство на Бъртън.

В най-новите си филми "Чарли и шоколадовата фабрика" (2005) и "Суини Тод" Бъртън се забавлява, смесвайки сюрреалистичен попарт с мюзикъл. Спойката е хамелеонският талант на Джони Деп. Експериментът продължава с "Алиса", каквато никога не сме си я представяли. Верен на младежкото си кредо - и най-фантастичните неща стават истински, ако повярваш в тях. За Тим Бъртън не е проблем да ни накара да повярваме.