Белинташ или Беланташ е малко плато в Родопите, близо до село Мостово. Едни го знаят като тракийско светилище, други го разпознават като древна астрономическа обсерватория, а фотографи и планинари го обичат, защото е хубаво за снимки и за дълги разходки.

Дължината на скалната площадка е около 300 м, с надморска височина 1225 м. Отсреща се виждат гънките на планината, как се спуска мъглата между тях и как се вият тънките ивици пушек от комините на къщите в Мостово и махалите, разположени в ниското. Върху скалата са издълбани двайсетина каменни стъпала, които водят към върха на платото. В профил върху скалите може да се види изображение на човешко лице – това е Стражът, за когото се вярва, че пази свещеното място на траките.

Археолозите предполагат, че това място е тракийското светилище на бог Сабазий и го свързват с войната от 16 до 11 г. пр. Хр. между бесите и одрисите за храма. През 70-те години в района е открита сребърна плочка с изображение на мъж, седнал на трон и пълзящи нагоре змии до него, която според учените изобразява тракийския бог Сабазий.

Веднага щом се качим на платото, горе ни посреща малко дръвче, което още през февруари е нацъфтяло. Всъщност то е отрупано с миналогодишни мартеници и бели парцалчета, които хората са оставяли тук с надеждата за здраве. Нали езическото вярване е, че като остави човек дар от себе си, така оставя и болестта. Е, с времето ритуалът малко се е променил – днес е трудно да се късат парцалчета от дрехите, затова пък мокри кърпички всеки има под ръка и ефектът е същият - дръвчето се белее, отрупано цялото в цвят.

Върху скалното плато са издълбани многобройни кладенчета, канали, кръгли отвори и улеи, които според някои образуват точна карта на звездното небе. Според други - част от тези улеи са били използвани от тракийските жреци за ритуални жертвоприношения и по скалата е текла дъждовна вода и вино.

Сега заварваме момче и момиче, които седят на завет, сочат с ръка отсрещните баири и от време на време си подават бутилка бира.

Два големи кръгли кладенеца, издълбани в скалата, са се използвали за водохранилища. Обикновено през лятото щерните са пълни с вода и попови лъжички, които водят щастлив живот. Сега водата е доста по-малко и на повърхността плуват дебели парчета лед, които февруарското слънце не е успяло да разтопи.

Не се изненадвайте, но тук за всяко нещо има по няколко версии. Името Белинташ означава Белият камък. Според друга версия по-скоро - Камък на войната. Според трета е Камък на познанието.  Местните хора продължават да си го наричат Беланташ, както си го знаят отдавна (и както дори учените смятат, че е правилно), и не се интересуват от езикови спорове.

Бабите от Мостово само клатят глава, когато чуват къде отиваме, и лаконично обясняват, че това място хич не било добро.

Защо?

Ами така. Не е добро.

По пътеката за Белинташ обаче срещаме девойки с бели ботушки с тънки токчета, които се пързалят на стръмните участъци, след тях идват майки и бащи, които носят децата на раменете си, и още младежи с торба, пълна с бира.

Малко под издяланите каменни стъпала в скалата си личи докъде е стигнала работата на археолозите миналото лято – дълбоките не повече от метър трапове са оградени с червен конец, който по-любопитните туристи прескачат.

На отсрещната страна на масива – в посока Мостово, в една скална ниша пък има изграден примитивен параклис с две-три икони, оставени върху камъните, с жълти стотинки, кибрит и няколко свещи. Точно до импровизирания олтар пък се намира скална халка, през която може да се надникне и да се хвърли поглед към другата страна на планината.

Тук продължава да е диво, рядко могат да се срещнат големи групи туристи, а наоколо е пълно с интересни места, които стават за разглеждане – пещерите, родопските къщи и скалният мост в близкото село Мостово, местността Караджов камък, Кръстова гора... Още по-хубаво е, че всеки, който дойде тук, после може да се върне с история, която да разкаже – дали е почувствал енергия от скалата или пък не, как е ходил бос около светилището или просто е пил бира на чист въздух, как е притъмняло внезапно или как това са само едни скали – какво да им гледаш...